70-годишната американка Керъл Кордър от Флорида разследва трагичната история на заможен врачански род, чиито перипетии започват преди 154 г. във Враца и завършват в САЩ, разказва „24 часа“. Надеждите й да намери жив потомък на рода засега удрят на камък. От българската фамилия, пръсната в Румъния, САЩ, Швейцария и Германия, изглежда, не е останал никой. Единствената следа може да се намери в няколко американски, германски, британски и български архиви, които носят отпечатъка на военни конфликти, идеологически различия, на жестокостите на Холокоста и на страховете от времето на Студената война. Историята привлича интереса на Кордър през 2009 г., когато докато оглавява департамента по радиология в болница във Флорида, среща лекуващата се там жена на име Лилиан Статков. Жената няма близки, макар в последните години на живота си все по-силно да се надява да намери някого. „Тя се боеше, че

историята й ще остане неразказана“

казва Керъл. След смъртта на жената през юни 2010 г. американката започва да преглежда записките от срещите си с Лилиан и установява, че в историята има много празноти. За да събере пъзела, тя решава да се свърже с архиви и библиотеки в Европа и САЩ с надежда, че те може да съхраняват информация за починалата жена и майка й, включително как между 1939 и 1950 г. двете се озовават няколко пъти на косъм от смъртта, преди да се доберат до САЩ. Едно от местата, до които пише, е Wiener Library for в Лондон - един от най-големите архиви за проучване на Холокоста, геноцида и нацизма. Когато получава отговор, открива, че в архива се пазят документи на Червения кръст, според които Лилиан и майка й Катерина са издирвани 3 пъти между 1954 до 1961 г. Исканията са правени от българския баща на Лилиан и от брата на майка й - Евстати. В разгара на Студената война обаче и след перипетиите между 1939 и 1950 г. жените отказват контакт с България. Керъл пише и до архива Arolsen в Германия, чиито експерти от десетилетия проучват съдбата на жертви на нацисткото преследване или издирват изчезнали хора. Нито Лилиан, нито Керъл обаче някога са подозирали, че в Централния държавен архив в София се

пазят следи от врачанския род

Проучване на „24 часа“ показа, че те са свързани главно с вуйчото на Лилиан - брат на майка й - Евстати Статков Статков, бивш дипломат и виден столичен адвокат, чиито права са отнети през 1948 г. Според документите трагичната история на семейството започва в далечната 1868 г. Тогава умира главата на заможна врачанска фамилия, която се занимава с добив на мед. Добри хора отвеждат 9-годишния му син Статко Д. Статков, бащата на Евстати и Катерина, в Галац, Румъния, за да му дадат шанс за нов живот. Когато малкият Статко пораства, се жени за румънката с български корени Анна. От брака им в Галац през 1892 г. се ражда Евстати, а през 1895 г. и майката на Лилиан — Катерина. „Българският дядо на Лилиан е бил заможен бизнесмен, който е дал на семейството си най-доброто, което Европа може да предложи: образование, лукс, порцелан, най-добрата храна от цял свят, прислуга. Според нея е участвал в добив на мед. Без съмнение тези хора са живели привилегирован живот“, казва Керъл. Американка търси българските роднини на починала своя пациентка Дъщерята на Статко - Катерина, се омъжва за българин. От този брак през 1918 г. във Варна се ражда Лилиан, но семейният съюз трае кратко. След тежък развод Катерина се връща при родителите си в Галац и дава на Лилиан моминската си фамилия Статков. През 1931 г. Европа претърпява финансова криза, а семейството на Лилиан

пострадало финансово

„През 1941 г. Румъния влиза във Втората световна война. Лилиан и майка й първо губят семейството си, след това - дома си, и накрая са взети като пленници - първо от Червената армия, а после - от нацистите“, казва Керъл. 1941-а е последният път, в който братът Евстати вижда сестра си Катерина. После ги разделя трагичен низ от събития. Когато през 1945 г. войната свършва, Лилиан и майка й нямат дом, в който да се върнат. „От концентрационния лагер са преместени в лагер в Линдау, Германия“, обяснява Керъл. Двете остават там пет мъчителни години, преди през 1950 г. да бъдат преместени в Бременхафен, за да отпътуват за САЩ. Там Катерина е домакиня, а Лилиан работи като помощник медицинска сестра в болница в Ню Йорк. Катерина така и не успява да види брат си Евстати Статков преди смъртта си в Ню Йорк през 1965 г. Според документи в българските архиви роденият в Галац Евстати следва право във Франция. През 1918 г. начетеният младеж, който говори френски, италиански, румънски и български, завършва престижното LEcole des sciences politiques в Париж и се озовава в България. Назначен е като аташе по печата в Министерството на външните работи. През 1924 г. в София се ражда синът му Евстати-Димитър. Баща и син обаче почти не се виждат след развода на родителите си. Имат обаче една обща черта -

ненавиждат комунизма

и правят всичко възможно да избягат от него. Успяват да се измъкнат през една и съща година - 1966-а. Бащата е вече на преклонна възраст - 73 г., когато се озовава в гръцкия емигрантски лагер Лаврион с втората си съпруга. Двамата отиват на гости на сестра й в Гърция и не се връщат. После с помощта на емигрантска организация се установява в малко швейцарско градче, а след това следите му се губят. Напълно независимо от него синът му Евстати-Димитър Статков, който по-късно се именува само Димитър, също повежда безпощадна битка с комунизма. Статков-син успява да напусне завинаги България, след като се озовава по работа във Финландия и не се завръща. Не е ясно дали се е интересувал къде се намират леля му и братовчедка му и дали е правил опит да ги открие. До март 2022 г. Керъл Кордър, която проучва историята на родената във Варна Лилиан, не подозира за нито едно от тези събития. Най-вероятно и самата Лилиан не е подозирала за тях. Въпреки десетките страници, от които излиза част от истината за семейството, те не водят до живи продължители на изстрадалия врачански род. „Лилиан събуди в мен любопитство да знам повече за нея, за нейната страна и за войната, която оформила човека, в когото се превърнала. Завинаги ще бъда благодарна за времето, което прекарах с нея, и за пътя, по който тя ме поведе. Бях й обещала да разкажа историята на нейния живот. Доверието й към мен да направя това е истинска чест. Въпреки че ми отне много години, докато сглобя пъзела, ще го направя. Обещанието си е обещание“, казва Керъл. До края на годината тя планира да напише книга с историята на българката и да потърси американско издателство, на което да я предложи.