Чернобил, 26 април 1986 година. 34 години вече светът си припомня трагичните събития от този ден и почита паметта на невинните жертви. А те, според различни здравни организации, продължават да растат. Ако преките жертви на взрива в четвърти енергоблок на АЕЦ „Чернобил“ са по-малко от 50 души, то коствените според различни оценки възлизат на около 100 000 души, всичките починали от рак заради повишената радиация. Заедно със заболелите броят достига до 1,4-1,6 млн. души, твърдят най-песимистичните анализи. Освен здравната страна на въпроса, трагедията в „Чернобил“ продължава да повдига въпроса и за безопасността на съветската ядрена енергетика и за действията на съветските ръководители веднага след инцидента. Има много изписани страници за това и въпреки тях винаги има нещо ново, което да хвърли светлина върху някои скривани събития от онзи ден и последвалите седмици. Някои от тях могат да се открият в историята на една от косвените жертви на трагедията, ученият. Той бе
открит обесен в кабинета си
на 27 април 1988 година, а за смъртта му в Съветския съюз дълго време не се говори. Когато се самоубива, Легасов е едва на 51 години, но не само че е сред най-големите светила на съветската наука, но е придобил и световна известност покрай ядрения инцидент в „Чернобил“. Но всичко започва точно две години по-рано - в слънчевото утро на 26 април 1986 година. Денят е събота и академик Легасов отива на прозаично партийно събрание в Министерството на средното машиностроене (под това име се крие министерството, отговарящо за ядрената индустрия в СССР), разказва webcafe, а част от разказа му за онези събития бе основа и на сериала на BBС „Чернобил“, който се превърна в хит миналата година. [su_image_carousel source="media: 143091,143090,143089,143088,143087" crop="none" align="center" dots="no" autoplay="0"] До инцидента с атомната централа научната кариера на талантливия химик се развива с изумителна скорост - на 31 години той е кандидат на науките. Пет години по-късно е вече доктор на химическите науки. На 42 е професор в Московския държавен университет, а през 1981-ва е избран за член на Академията на науките на СССР. След две години е избран и за първи заместник на Института за атомна енергия „Курчатов“. Сутринта на 26 април 1986-та, веднага след събранието, съобщават на Легасов, че е включен в правителствена комисия, която трябва да изясни какво точно се случва в Чернобилската АЕЦ, тъй като по-рано там е станал взрив. Академикът не се занимава пряко с ядрени реактори, но в съботната утрин е един от малкото учени от института „Курчатов“, които са открити на работа. И така малко повече от 18 часа след аварията той се оказва над Чернобилската АЕЦ. Легасов и други членове на комисията се товарят на военен вертолет и
оглеждат пострадалата централа от въздуха
Пред тях се разкрива страшна гледка. На дъното на разрушения корпус на четвърти енергоблок в малиново грее оголеното ядро на атомен реактор. Гледка, която никой никога не би искал да види. В нощта на 26 срещу 27 април мащабите на инцидента бавно започват да стават ясни. Радиоактивността в някои райони на централата е 40 пъти над фаталната доза за човек. Най-страшен е пожарът, който тлее в реактора. Преди експлозията в него е имало около 2400 тона уран и графит и всяка секунда в атмосферата се изхвърля невероятен коктейл от силно радиоактивни и токсични радионуклиди. Легасов, който поема научната част на операцията, предлага в реактора да се хвърля пясък и глина с надеждата да бъде прекратено горенето. Още на следващия ден военни вертолети започват да хвърлят торби с пясък и глина, а след няколко дни и олово и бор. Облъчването, което екипажите поемат, е огромно. В първата нощ след експлозията въпросът с евакуацията на град Припят остава да виси. Жителите на града поемат огромни дози радиация, но в Москва още се колебаят. Легасов настоява
евакуацията да започне час по-скоро
Заповедта за това идва едва в 11 часа на 27 април - почти 36 часа след инцидента. Легасов разбира, че на плещите му пада товар, за който нито е подготвен, нито е искал. На 27 април академикът лично откарва брониран автомобил до сградата на четвърти реактор, за да бъде замерена там радиацията. Дозата, която Легасов поема, със сигурност нямаше да му позволи да доживее дълбока старост. Казват, че той се излага на нея, за да получи моралното право да праща други на сигурна смърт. Нещо, което му се налага да прави твърде често в следващите седмици. Реакторът продължава да гори и да повишава температурата си. Разтопеното атомно гориво и графит придобиват лавообразна форма и започват да прогарят долната част на реактора. Легасов се страхува точно от това развитие. Помещенията под реактора са пълни с вода, защото в първите часове след инцидента се изливат хиляди тонове от нея в опит да се ограничат пораженията. Ако лавата достигне до водата, то може да се очаква мощна вторична експлозия. Според академика тя ще е достатъчно силна да унищожи останалите три реактора в Чернобилската АЕЦ. Радиоактивното замърсяване в този случай ще обезлюди огромна част от СССР. Легасов настоява водата в помещенията под реактора да се изпомпа, но това е невъзможно, тъй като на ръка трябва да се отворят няколко шлюза. Трима доброволци са пратени на сигурна смърт. Шлюзовете са отворени, водата изпомпана, а години по-късно, когато помещенията се изследват подробно, се вижда, че разтопеното ядрено гориво наистина е пробило бетона и е можело да достигне водата. От онези дни е запазена и кинохроника, в която журналист пита Легасов дали в Чернобил радиацията е опасна. Камерата запечатва горчивия му смях. Легасов крие своя дозиметър в кабинета си, знаейки, че отдавна се е изложил на прекалено големи дози радиация. През август 1986-та става ясно, че СССР трябва да докладва пред Международната агенция за атомна енергия (МААЕ). Със съставянето на доклада е натоварен Валерий Легасов и подчинените му от института „Курчатов“. В месеците, които той прекарва в Чернобил, в него се натрупва абсолютно отвращение от неглижирането на ядрената безопасност в СССР и системните
грешки на съветската ядрена индустрия
Академикът събира десетки случаи на ядрени инциденти, открива сериозни пропуски и технически несъвършенства в конструкцията на експлоадиралия реактор РБМК-1000, ясно описва атмосферата на безсмислена секретност, която цари в ядрената индустрия на страната. Докладът е изготвен и даден в ЦК на КПСС за съгласуване, но апаратчиците не го одобряват и изработват нов вариант. В него няма лъжи, но има спестени истини. А заради написаното от Легасов някои предлагат той да бъде подведен под отговорност за държавна измяна. Но така или иначе ръководителите на СССР имат друг проблем – да представят своята версия на света, който вече е нетърпелив да я получи. На конференция във Виена Легасов прочита 400-страничния „подобрен“ доклад, но в отговорите на последвалите въпроси не скрива нищо, което става причина за нова доза негативни оценки по негов адрес. На 1 септември 1986-та академик Валерий Легасов навършва 50 години. Протоколът в научните среди в СССР говори, че той трябва да получи званието „Герой на социалистическия труд". Вместо това Легасов се прибира с евтин съветски часовник с посвещение. За съветското ръководство своенравният химик започва да се превръща в досадна
пречка за погребване на чернобилския инцидент
През 1987-ма изследванията върху взривилия се четвърти реактор показват, че хвърлянето на пясък и олово върху него са били безсмислени. Враговете на Легасов използват това за атаки срещу него. Академикът изпада в тежка депресия. Здравето му също започва да се влошава. През август той опитва да се самоубие със свръхдоза приспивателни, но е спасен, а случката е представена като неволна грешка. През есента на същата година в СССР вече бушува „гласността“ и „перестройката". Легасов се изпълва с надежда, че критиките му към системата ще бъдат чути и ще бъдат взети категорични мерки за подобряване на безопасността в съветската ядрена индустрия. Академикът пише пространна статия, озаглавена „Моят дълг е да разкажа“, в която описва реалните причини за чернобилския инцидент, дава примери за опасната бюрократщина, която властва в министерствата на енергетиката и на средното машиностроене, настоява за влагане на повече средства за безопасност. Статията, която трябва да се появи на страниците на вестник „Правда“, е спряна от цензурата. В началото на 1988 година Легасов отново е предложен за званието „Герой на социалистическия труд“, но лично Михаил Горбачов отказва да го включи сред наградените. През пролетта академикът се опитва да използва малкото му останал авторитет и връзки, за да организира в СССР агенция за ядрена безопасност. На 26 април 1988 г. идеята му официално е отхвърлена. Легасов се прибира в дома си съкрушен и на другия ден е открит обесен.
Критиките на непокорния химик
Историята помни няколко сериозни сблъсъка между Легасов и Горбачов по време на заседания на ЦК на КПСС. Апаратчиците искат цялата вина да се хвърли на операторите на реактора и с това случаят да приключи. Легасов държи на падането на секретността около съветската ядрена индустрия, която до голяма степен е виновна за инцидента. Слабостите на реакторите РБМК-1000 са били известни, имало е и предишни инциденти с тях. Обаче поради секретността,за операторите в Чернобилската АЕЦ поверените им реактори са безупречни. Легасов има и друга принципна критика. Съветските АЕЦ се строят без херметични бетонни бункери, в които да се поставят реакторите. В случай на инцидент като чернобилския тези бункери могат да ограничат ядреното замърсяване и дори и при взривен реактор заразяването на природата да е минимално. Но петилетните планове си искат своето, реакторите РБМК трябва да са евтини и масови, а в мита за мирния атом вярват всички. Затова и бетонни укрития не се строят.
От враг до герой
След смъртта на академика са намерени пет аудиокасети, на които той записва спомените си около чернобилската авария. Много от ключовите моменти в разказа му обаче липсват. Говори се, че касетите внимателно се прослушват, и местата, в които се разкрива абсолютната безотговорност на съветското ръководство, най-вече в първите дни след инцидента, са изтрити. Под предлог, че са радиоактивни, всички записки на академика са иззети от властите. Смъртта на Легасов обаче не може да бъде скрита. Първоначално властите се опитват да прикрият, че академикът е сложил край на живота си, но новината плъзва сред съветските научни среди. Три седмици по-късно „Правда“ публикува статията му „Моят дълг е да разкажа“, която дава импулс за промяна в съветската ядрена индустрия. През 1996 г. руският президент Борис Елцин награждава посмъртно Легасов със званието „Герой на Руската федерация“ за смелост, мъжество и героизъм при ликвидацията на последиците от чернобилската авария.
