На 11 септември 2001 г. банкерът Иван Георгиев е в офиса си в южната сграда на Световния търговски център. На бюрото му стои снимка с двете му деца. Утрото е слънчево и прекрасно, а той е отпочинал след отпуска в България. Малко преди 9 той чува странен шум и поглежда навън. „Прозорецът ми гледаше към другата кула. Малко преди да стане сблъсъкът, се чу ръмжене на двигатели. Секунди след това видях, че сградата е в пламъци. Имаше много хартия, падаха отломки от сградата", спомня си Иван. Той обаче не бърза да излезе, защото разпечатва дълъг доклад, а и по вътрешната радиоуредба съобщават, че всичко е ОК. 18 минути по-късно вторият самолет се забива в неговата кула.   „Ударът се усети много силно, веднага замириса на дим и пушек и на бензин. Но аз не допусках, че втори самолет се е врязал в сградата." Той обаче работи на 13-ия етаж и сравнително бързо излиза от кулата през мрежата от подземни тунели, които свързват сградите в района. Когато излиза навън, не може да повярва какво вижда. „Очите ти го виждат, но умът ти не може да го разбере", казва Иван. „Това няма да забравя никога. Един човек скочи. Просто скочи към смъртта си... бягайки от смъртта си По това време неговата съпруга Лора е на път за работа. В един момент метрото излиза над земята и от него вижда горящите кули. „Следващата ми мисъл беше - Боже мой, мъжът ми работи там! Какво се случва с него?" Метрото променя маршрута си и спира в Чайнатаун. Лора прави всичко възможно да се свърже със съпруга си, но с телефона на Иван няма връзка. Тя тръгва към горящите кули да го търси.   „Моята цел, моят стремеж беше да отида колкото се може по-бързо да го намеря и тичах. Мислех само за него, дори не и за децата си, които бяха на училище в другия край на града." В този момент Лора вижда как южната кула, в която работи съпругът, й пада. „Тогава ме обзе пълно отчаяние, аз не знаех какво да правя, нямах никаква идея... чувствах се ужасно. Исках да стоя там, за да видя какво се случва", през сълзи разказва Лора. „Обърнах се и се опитах да бягам, обаче краката ми се подкосиха и паднах на земята. И в този момент двама човека, от двете ми страни - дори не ги видях кои са, ме хванаха и ме сложиха на крака и казаха - Ти трябва да бягаш от тук  не може да стоиш тук." Няколко пресечки по-късно и тя е отново в Чайнатаун. „Имаше група хора около мене и всички стояха и гледаха напълно в мълчание, гробно мълчание." 10 минути по-късно и северната кула се срутва. Ужасът за Лора става все по-голям. Уличните и мобилните телефони не работят. „След известно време видях един човек съвсем наблизо, който звънна по селфон и започна да говори. И аз реших да го помоля, ако може да се обадя и аз по неговия телефон. В този момент звънна моят и това беше мъжът ми. Беше страшно вълнуващо. Това, което аз си спомням, е, че когато разбрах, че е жив, аз плаках  Аз не можех да говоря в този момент. Единственото, което му казах, е: „Благодаря ти, Господи, че си жив." Малко по-късно двамата се срещат в Чайнатаун. „Аз лично не можех да говоря. Прегърнах го, плаках." В този драматичен момент първите думи на Иван към жена му я разсмиват. „Той каза - искам да купя кутия цигари, да купим ниски обувки за теб - аз носех токчета този ден и не можех да ходя, и вода." Двамата седят дълго време прегърнати на една пейка, без да могат да кажат каквото и да е. Години след атаката Лора и Иван се стряскат от шума на всеки ниско прелитащ самолет и не могат да гледат към небето. Тя казва, че всеки път когато Иван или някое от двете им деца закъснее, се тревожи. „Това да не знам къде е другият ме притеснява много и днес", споделя Лора. 11 септември ги направил в още по-сплотено семейство. Иван е разбрал, че животът е кратък и може да свърши бързо и съвсем неочаквано. Ето защо се стреми да го изживява пълноценно. Всеки ден, всяка минута от него.