сн. Wikipedia
В България, където ценностната система перманентно е обърната с краката нагоре - общонародно прославяните вчера са най-мразени днес и обратно, от събота насам сякаш се е родил нов Левски. Вярно, на него ще му подхожда повече да го кръстят Левскиоглу поради съответния му етнически произход. Достатъчно е човек да се зарови във форумите, където омразата избива в огромни размери, за да се хване за главата. Октай Енимехмедов, който по време на конференция на една от легалните политически партии в България, призната в целия свят и член на Либералния интернационал, извърши зрелищно нападение над лидера й и едва не го рани сериозно, наместо да бъде охулен за престъпната си дързост, е възвеличан като национален герой. Огромни маси народ му се възхищават, а единствените критики към него, отправяни от редовите граждани, че и от някои медии, са свързани с това, че не е проверил добре оръжието си преди атаката, та е допуснал то да засече и да не произведе изстрел. Дори е превърнат в жертва - няколкото ритника, които изяде след нападението, вече се представят по медии и форуми като по-престъпни от онова, което самият Октай извърши. За сметка на това политическият лидер, който по всички дефиниции именно трябва да е жертвата, наместо съжаление в случая е обект на всеобща омраза.
Самият Октай след няколко дни в ареста продължава да претендира за ролята на национален герой, настоявайки, че съжалява единствено, че не е стрелял. Неговият брат, който е известна личност от няколко шоу програми, пък обяви официално, че се гордее с него. Можем само да гадаем дали, ако Левски би имал възможност да проследи всичко това, нямаше да се обърне в гроба.
Но ако изключим тази съпътстваща креслива част от събитието, неговото разкриване засега буксува. А има всички шансове инцидентът така и да си остане неразкрит. Енимехмедов твърди, че е действал сам, обиските в квартирата му рисуват картината на късно осъзнал се български националист, макар и с турска кръв, решил да помогне на родината и народа си по своеобразен начин. За папките на едно дело такова обяснение може да звучи достатъчно логично, че следствието да го приключи и да не се рови повече. Но само наивниците и онези, които въобще не се интересуват от история, могат да вярват, че момче, което допреди 6 месеца се е вълнувало само от дискотеки, бокс, млади гаджета, алкохол и някоя и друга аванта, изведнъж решава да става Апостол на народа си.
В историята има много случаи на подобни объркани младежи, които в много характерен политически момент биват избутани на преден план, за да извършат зрелищно и на пръв поглед самоубийствено безумие. Общото между всички тях е, че винаги са кристално ясни силите, които имат интерес и са в състояние да поръчат съответния атентат, но разследващите, умишлено или не, не успяват да ги извадят на бял свят. На 27 февруари 1933 година в Берлин е подпален Райхстагът - парламентът на Германия. Основният обвиняем - Маринус ван дер Любе, е набързо осъден на смърт и екзекутиран. Той е холандски анархокомунист, младеж с лабилна психика, който е лесно манипулируем. Преди да рухне психически и да спре да говори, се е държал като същи Октай - поел цялата отговорност и твърдял, че е действал сам срещу нацистите. Макар управляващите вече в Германия националсоциалисти да се опитват да припишат вината за атентата върху полулегалната комунистическа партия, ясно е, че основните печеливши от подпалването на парламента са самите те. Още на 4 февруари 1933 година прясно поелата властта партия на Хитлер вече е успяла да забрани почти всички опозиционни вестници в Германия и да наложи ограничение върху митинги и всякакви обществени прояви. Парламентът е току-що разпуснат, но партиите все още не са заобранени. На нацистите им е трябвал само още един повод да приключат напълно с опозицията и с парламентарния живот в страната. Подпалването на Райхстага им го дава. В онези години обаче съдебната система на Германия, която все още не е напълно подчинена на фашистите, не успява или няма куража да разкрие случая. Ван дер Любе се оказва удобният подсъдим.
На 22 ноември 1963 година Лий Харви Осуалд убива президента Джон Кенеди. Два дни по-късно самият той е убит от собственика на нощен клуб Джек Руби. За това кратко време, докато е в ръцете на полицията, Осуалд отрича, че е извършителят и твърди, че са го арестували само защото е комунист и е живял в Съветския съюз. Следствието обаче го оставя като единствения заподозрян. Дори огромните съмнения след убийството му, че е налице заговор, не успяват да постигнат напредък в разследването. Само че всичко това се случва на фона на най-сериозната криза в отношенията между Москва и Вашингтон. През 1962 година президентът Кенеди е успял жестоко да ядоса съветските генерали, разкривайки и осуетявайки плановете им да оборудват прясно отцепилата се от американските сфери на интереси Куба с ядрено оръжие. Той си е навлякъл гнева и на кубинския лидер Фидел Кастро. Логично е всички те да търсят начин да му отмъстят. Още по-логично изглежда, когато това отмъщение е въплътено в убийството му година по-късно. Извършителят е объркан младеж, който ту решава, че е върл комунист и емигрира в Съветския съюз, където работи в радиозавод в Минск, ту отново се връща в свободния свят. Очевидно е кои са особено щастливи от убийството на Кенеди. Поръчителите би трябвало да се търсят дори много повече в Куба, отколкото в СССР. Но за американската съдебна система разкриването на тези подробности е нещо непосилно, пък след смъртта на Кенеди вече и политически неприемливо. Едва ли някой в Белия дом би искал цяла държава да бъде обвинена в политическо убийство - акт, равносилен на обявяване на война.
Още един такъв ясен отвсякъде атентат, но неразкрит и до днес, е опитът за убийство на държавния глава на Ватикана - папа Йоан Павел Втори, на 13 май 1981 година. Дори и да не е специалист, човек бързо би се ориентирал кой си умира от желание да ликвидира този опасен папа славянин. През 1980 година в комунистическа Полша е допуснато опасно за съветския лагер явление - образува се опозиционен синдикат "Солидарност", който започва да подкопава управлението на единствената позволена партия в страната - Полската обединена работническа партия. В такъв момент появата на папа поляк, който всекидневно напомня на живеещите в комунистическа Полша, че човек може да бъде свободен и да не се подчинява на догмите на социализма, е не просто неприемливо, то е и опасно за съветската система. И ако ръководството на самата Полша е объркано и няма ресурс да се занимава с папата, то неговите ментори в Москва разполагат с пълния арсенал от средства да организират подобно покушение. Премахването на папата би лишило "Солидарност" от сериозната морална подкрепа, а с това би попречило на "лошия" пример, който този профсъюз евентуално би дал за други инокамислещи общественици в социалистическите страни. Още повече че атентаторът Мехмед Али Агджа не е непознат за комунистическите секретни служби. Преди да стреля срещу папата, Агджа е пребивавал в България, отсядал е в луксозни хотели. Ясно е какви хора можеха свободно да се движат в луксозната среда на тогавашната относително изолирана от външния свят България. Самият Агджа по традицията на по-горе описаните атентати е също лабилен младеж на границата на шизофренията. Първо е бил крайнодесен екстремист в терористичната организация "Сивите вълци", сетне става любопитен за живота в комунистическите държави, някои от които посещава на воля. Всичко това е общоизвестно, описано е в много книги и журналистически разследвания. Но за италианското правосъдие, пък и за българското и при комунизма, и в годините на демокрацията е къде-къде по-удобно Агджа да остане единственият обвинен и до днес.
Атентатът срещу Ахмед Доган също се случва в много характерен момент. ДПС вече не е единственият политически център за турците в България. Отцепилата се от движението група на Касим Дал е на път да организира втора голяма политическа сила с възможност дори да стане парламентарно представена. Нещо повече - Турция, на която партията на Доган винаги е разчитала за подкрепа, негласно обяви, че измества своите интереси от ДПС към новата формация на Касим Дал. В точно такъв момент Движението за права и свободи отчаяно се нуждаеше от нещо, което да капсулира електората и да спре процеса на разпадане. Ахмед Доган направи едната стъпка в тази посока, като обяви готовността си да подаде оставка и да освободи поста за нов харизматичен лидер. Но нищо не би могло да свърши по-добра работа по укрепване на единството от един ефектен зрелищен спектакъл. Единствените, които печелят от атаката срещу Ахмед Доган, са управляващите кръгове около него. Партията е отново единна, врагът в лицето на "диктатора" Бойко Борисов, който иска да унищожи турците, е посочен, електоратът е настръхнал от ужас и готов отново да гласува на изборите с две ръце за ДПС.
Всеки добър психолог ще ви обясни, че никак не е трудно един лабилен психически младеж да бъде така добре обработен, че в един момент желаното от поръчителя да се превърне в идея на самия пациент. Не е нужно дори директно да му се набелязват цели и задачи. Достатъчно е с него да се работи внимателно и отдалече. Да му се обяснява, че той е велика личност и че трябва да използва потенциала си за велики подвизи. Че трябва да спре да живее в сянката на известния си брат. Че страната се нуждае от герои като него. Може само да му се намекне кои са лошите хора, заради които младите хора в България нямат бъдеще. Ако психологът е професионалист, той би постигнал чудеса. Като например изстрел на площад "Свети Петър" във Ватикана. Или пък ефектно нападение в една от залите на НДК. При това извършителят да е напълно убеден, че е стигнал до решението да стреля и да напада по този зрелищен за публиката начин съвсем сам. По собствена воля. И да изглежда искрен, когато го разказва на следователите. Ето защо толкова много атентати, чийто поръчители са кристално ясни, останаха и ще остават и в бъдеще неразкрити.
