Войната в Украйна, започнала на 24 февруари, преобърна живота на мнозина. До момента България е предоставила временна закрила на близо 151 847 украински граждани. Екипът на BG VOICE се срещна с 3 жени с една причина да бъдат в България – войната в Украйна.  Татяна Залозная е на 43 години от Одеса. Пристига в България с дъщеря си, но и с тежко онкологично заболяване. "На 23 февруари приключих лечение и ме изписаха от болницата. Такива надежди и мечти за бъдещето имах, че състоянието ми ще се оправи, животът ми ще се промени към по-добро. Ще започна нов живот. С такива позитивни мечти бях."  Татяна На 24 февруари за нея и за още хиляди наистина започва нов живот. Решението го е взела бързо. "Знаех, че трябва да спася семейството си, малкото си семейство - дъщеря ми и майка ми." За съжаление, пристигайки в България, тя разбира, че продължава да носи болестта в себе си. "Лечението, което имах в Украйна…всичко се върна отново. Моята болест се върна."

Прочети още

В момента Татяна продължава лечението си в България, в онкологична болница. Вече има направени няколко химиотерапии и смята, че тук състоянието и започва да се подобрява. "Честно казано, тези медикаменти в Украйна нямаше да мога да си ги позволя. Благодаря на България - тук получавам лечение, чувствам се много добре, много благодарна съм и на съдбата, че така ми е отредила - моето здраве в България се подобрява." Мечтата и е да се върне в Родината, в Одеса, в дома си, но засега остава тук и вече учи български.

Наташа Мошинска

е на 27 години. Била е татуист в Украйна. Пристига в България с уменията и знанията си, но без родителите си - баща й е войник.  "Той сега е в Херсонско направление. С него всичко е нормално, надявам се да е добре." Разказва, че от време на време, през няколко дни си пишат съобщения. "Не говорим, само си пишем по 1-2 съобщения и това е." Майка и е останала също в Родина си, в Черноморск. "Тя не може да дойде, иска, но не може. Прекалено много е свикнала с всичко там и не може да се откъсне." Последната татуировка, която е рисувала, Наташа ще запомни завинаги. Наташа "Последният тату сеанс беше точно когато започна войната, на 24 февруари. Сутринта тръгнах от вкъщи и изобщо нямах представа какво става." Спомня си, че е имало много хора  пред банкоматите, в магазините, много са напускали страната. "Аз просто отидох в студиото и си писах с Костя - моя клиент. Дори се чухме с него - Костя, ще работим ли днес, какво ще правим, той каза - да, идвам към теб."

Прочети още

"Татуировката не успяхме да завършим, беше цял ръкав", казва Наташа. Докато рисувала, изведнъж чула взрив. "Уплашихме се много. Спогледахме се, "какво ще правим" - казах аз, а той отвърна "ще бягаме", спомня си украинката. За войната казва, че много са знаели какво предстои, но малко са го вярвали.   "Как може да се случи, това са наши съседи, там имаме роднини, приятели - как въобще е възможно? Всички предполагаха, но на 100 % не съм го очаквала." Наташа има роднини в Русия и казва, че се чуват понякога и си пишат, но никой не говори за войната, все едно нищо не се случва. 

Елена Пинти

е на 60 години, родом от Одеса. Елена е принудена да напусне дома си и всичко, което е градила в Родината си. "Беше страшно. Събудихме се от взрив. На 24 февруари всичко избухна. Веднага стана ясно, че това е война, и че - ето, тя започва." Елена Тя казва, че в началото не е искала да напуска страната. "Ами как - моят дом, моят град.." Въпреки това, събира най-важните неща и моли дъщерите си да се приготвят, да приготвят и техните деца и да тръгват. "В началото дойде с мен само едната ми дъщеря, другата не пожела." По-късно я последва и другата. В момента живеят в София и казва, че се адаптират добре.

Прочети още

"За децата беше много тежко, защото ние разбираме защо трябва да заминем и защо сме тук. Но децата не разбират. В началото плакаха и всяка вечер звъняха на бащите си, които са останали там. Всяка вечер имаше сълзи, истерия." Елена казва, че психолози са работили с децата безплатно и е безкрайно благодарна за това. "Че се оказа на децата в първите моменти такава подкрепа. Когато дойдохме в България, получихме такава огромна помощ с такива широки души. Получавахме помощ от всеки човек, наистина, от всеки един.   "Аз наистина съм толкова благодарна на всеки един българин за това…разчувствам се, защото въобще не съм го очаквала." Всяка от тях ще остане белязана от войната. Животът им засега продължава в България, но в сърцето завинаги ще бъде Украйна. В най-големите си мечти искат да видят Украйна свободна, силна, независима, красива - такава, каквато я помнят.