Джак Пери (1932–2015)
(Продължение от миналия брой)
Държавният департамент на САЩ публикува в края на 2015 г. поредния том с официални документи от периода 1977-1980 г., когато президент е Джими Картър. Този път върху повече от 1,000 страници са събрани доклади, инструкции, телеграми и отчети само за страните от бившия съветски блок в Източна Европа. Историците на департамента са отделили внимание и на България в поредицата „Външната политика на Съединените щати". Тази седмица публикуваме втората част от телеграмата до Държавния департамент, с която посланик Джак Пери описва на 30 септември 1980 г. в края на първата година от мандата си впечатленията си от България. Макар и писани в друго време и други политически особености, впечатленията на посланик Пери имат въздействие и днес, особено в частта им за българския манталитет, национални особености и привидна подчиненост пред силния на деня.
Колко добра е армията и може ли да се разчита на нея?
В исторически план българите са били добри воини, патриоти са и войниците вероятно ще се подчиняват на заповеди и ще ги изпълняват доста добре. Оборудването им не е добро и задачите, които могат да изпълнят, са ограничени. В един голям конфликт, ако трябва да атакуват Проливите, вероятно според личната ми оценка ще се справят приемливо, особено със съветска помощ, при едно доста бързо и кратковременно настъпление. Но има дълга история на омраза с балканските им съседи и ако българите трябва да се сражават срещу югославяните, гърците, турците или румънците на тяхна територия, очаквам при равна численост противникът им да ги надвие.
Бих се съмнявал в това да се разчита на българските въоръжени сили при мащабни задачи, изискващи дълго време и простиращи се далеч от техните граници. Но ако Съветите им поставят ограничени цели, които да се постигнат с подходящото оборудване и за кратко време, подозирам, че те биха се справили доста добре. (Това е мнение, разбира се, на дипломат, а не на военен експерт.)
Допълнение към казаното е, че подозирам, че има търкания както вътре в страната, така и между България и СССР относно разходите за отбрана. Вярвам, че Живков е искрен поне когато непрекъснато повтаря за нуждата от намаляване на въоръженията и смятам, че елемент от това е бремето, което представляват военните разходи за малка икономика като българската.
Възможни ли са вариации във външната политика на България?
Не много, не скоро. Разумно е да смятаме, че макар София да се оплаква, че получава достатъчно руски петрол на подходяща цена или че трябва да увеличава разходите си за отбрана, тя се чувства напълно щастлива да следва на 100% Съветите във външната им политика. (За да ми напомня непрекъснато за какво става дума, в папката си нося изявлението на външния министър Петър Младенов от януари в Москва, че българската и съветската външна политика са идентични „дори в нюансите".) Опасявам се, че и реалността е общо взето такава, макар че има логика българите понякога да се разминават с руснаците по външнополитически въпроси, особено засягащите българските интереси, и смятам, че зад кулисите те понякога излагат на Съветите възгледите си.
Мога да дам няколко примера за хипотетични сектори на разминаване, но не мога да цитирам поне един солиден пример за разлика от външната политика на София и Москва. (Ако читателят смята, че тази оценка е прекалена, нека опита колко неприкрити разлики във външната политика - подчертавам, външна политика - може да посочи между Москва и Будапеща и Варшава, да не говорим за Прага или Източен Берлин.)
Предполагам, че Афганистан доста е объркал българите, макар че поведението им е лоялно. Те следват съветската линия спрямо италианската и испанската комунистическа партия, но се чудя дали понякога им се иска да не е така. И най-важното, българските цели на Балканите невинаги съвпадат със съветските и сме свидетели на това, че българите биха искали повече да си сътрудничат в балкански международни начинания, отколкото Съветите засега им позволяват.
Що се отнася до Югославия, докато външни наблюдатели може да си мислят, че София просто е маша на Москва, смятам, че българите преследват собствени цели в проблемите си в отношенията им с Югославия и те в никакъв случай не съвпадат изцяло с тези на руснаците. В отношенията със Запада, доколкото разбирам ситуацията, българите са по-отворени и податливи на западното влияние, културно или икономическо, отколкото Съветите биха се радвали да виждат.
След всичко казано дотук не мога да посоча нито една открита разлика между съветската и българската външна политика и не очаквам да видя такава. Вярвам обаче, че тази стриктна лоялност си има цена - както под формата на двустранни търкания и напрежение, така и на цената, която Москва плаща за поддържане на българската лоялност. Имам чувството, но не мога да го докажа, че с течение на времето Москва ще трябва да плаща все по-висока цена.
Има ли някакви възможности за Запада?
Не много, но повече, отколкото мнозинството хора си мислят. Реалността е, че българите са омаловажавани и масово отписвани от страна на Запада, който е инвестирал тук много малко под формата на пари, усилия или хора. Може би не съм аз подходящият човек да казва това, но качеството на западните посланици тук невинаги е било добро, защото София не е възприемана като достатъчно важна позиция. (Невинаги е било така в миналото. Британците в частност са изпращали някои от първокласните си дипломати на Балканите, включително в София.)
Днес някои държави трудно намират квалифицирани млади дипломати, съгласни на мандат в София - толкова лоша е репутацията ѝ. (Не вярвам, че това е вярно за американското дипломатическо ведомство.) В същия дух качеството на търговските изложения, културните събития, размяната на интелектуалци и подобни неща по принцип е на по-ниско равнище в сравнение с повечето от останалите източноевропейски държави. За нас и някои други западни държави - особено за германците, имащи тук големи възможности - това е грешка, тъй като България има да предложи много повече, отколкото ни показват стереотипите за нея. Сред интелектуалците, в бизнес средите, както и цялостният интерес показват, че има възможности Западът да разполага с повече влияние. Особено в търговията съвсем видимо има шанс за по-голям обмен - с всички произтичащи от това политически последици.
Читателят на всичко това може да отхвърли изброеното като впечатления на човек с пристрастия към района, но отговорът ми е: „Елате и вижте сами." Според най-рационалните разбирания на истинската политика в България има възможности, които трябва да използваме.
Нужни ли са промени в американската политика?
Не, смятам, че сме на прав път. През последните години демонстрирахме повече интерес към България отчасти защото я открихме, отчасти защото българите изпълзяха от черупките си. След полските събития отношенията може да се усложнят, но смятам, че все пак трябва да продължаваме колкото се може повече да ги подобряваме (знам, че този термин е много общ, но се надявам, че схващате смисъла), доколкото и българите имат воля за това. Надявам се, че няма да се опитваме да натикаме България в някаква формула, която я поставя в контекста на отношенията ни с Чехословакия, ГДР или Полша. България си е България и се надявам отношенията ни с нея да зависят от случващото се в нея.
Лоялността към Москва е солидна, както вече казах, но също така силна е и гордостта на България от собствената ѝ идентичност като народ и вярвам, че демонстрирането на тази гордост ще се увеличава. (В този смисъл е важно отбелязването през следващата година на 1300-годишнината на българската държава - годишнина, от която Съветите все още поддържат дистанция.)
В търговските отношения се надявам, че американската администрация - с ограничените си правомощия в тази сфера - ще направи повече за интересите на САЩ: потенциалът според мен е значителен и ако българите повдигнат въпроса да им се предостави статут на най-облагодетелствана нация в търговията, би трябвало да бъде посрещнато от наша страна със симпатии.
Междувременно няколко посещения на по-високо равнище биха били добре инвестирано време. Но, общо взето, бих казал, че политиката ни да се реагира на ограничения брой възможности е правилна.
Колко важна е България за американските интереси?
Не много. Поне докато ситуацията остава непроменена - с настоящото ръководство и лоялността към Москва, залегнала в основата на българската политика. Ще добавя само, че географското разположение на България е доста важно и понеже тя е единственият член на Варшавския договор без сухопътна връзка с Русия, позицията ѝ в някакъв смисъл е отслабена.
Както заявих, виждам признаци, че расте цената за поддържане на българската лоялност към Москва и в същия смисъл виждам потенциал за увеличаване на западното влияние. Ако Москва премине към отбранителна позиция, казано най-грубо, София се превръща в основна мишена. И понеже трябва да мислим няколко хода напред, вероятно едно засилено внимание към България сега би било оправдано.
