Хелене Хензелер лежи по гръб. Очите й се взират невиждащо в небето. Друсането на влака се за­силва. Жената на горното легло току-що е повър­нала. Вляво от Хелене Хензелер доброволец сменя памперса на възрастен мъж. Млада жена внимателно носи подлога по коридора. Прозорците са отворени, но студеното течение не смогва да прогони миризмите, отделяни от човеш­ките тела.

Млад мъж с обица на ухото се отдръпва, за да не закачи подлогата, и влиза в съседното купе. Коленичи пред еднокрак мъж и го обръща, за да не получи рана от залежаване. „Хайде да попеем от книжката за поклонници" - прозвучава мекият глас на свещеника по високоговорителите. Разнася се религиозна песен. В следващия вагон усмихнат доброволец в сива престилка разказва на болните, че в пещерата се усещат вълни, трептения. А водата от свещения извор се запазва чис­та дълго: „Като я напълниш в бутилка, няма да жабуряса даже след две години."

Специалният влак е потеглил в събота следобед от Флюелен, кантон Ури. Той е част от ежегодното швейцарско пок­лонничество. В четири влака се качват общо 2500 поклонни­ци, сред тях 110 лежащо болни, 11 лекари и 499 помощници. Пристигат в Лурд в неделя, в седем и половина сутринта. „В понеделник ще отбележим седемнайсетото видение на Бернадет" - разказва една сестра, докато дава хапчетата на мъж с душевно заболяване. В гласа й звучи радост, но неговият поглед си остава празен.

Лурд, 15-хиляден град, се намира в подножието на Пиренеите. Градът е на второ място след Париж по броя на нощув­ките. Всяка година около 6 млн. души отиват на поклонение там, а през юбилейната 2008 г. са били почти 8 млн. Хората идват по една-единствена причина: преди 150 години пред 14-годишно момиче в пещера на река Гав се явила Дева Мария.

Преди поклонението Хелене Хензелер е отишла на фри­зьор. Лененорусата й коса е грижливо фризирана. Тъмните очи изпъкват върху бледото лице. Носи големи очила със златни рамки. Живее в селището Брунен, Централна Швей­цария, и е на 68 години. Била само на 20 години, когато лека­рите й открили киста, притискаща основния нервен сноп на гръбначния мозък. Операцията не успяла. Появила се пара­лиза, вътрешните органи спрели да работят. Оттогава госпожа Хензелер прекарва дните си в леглото.

В неделя сутринта специалният влак пристига в Лурд. На перона чакат десетки инвалидни колички. Прости метални конструкции, лакирани в синьо, повечето с надпис на да­рителя: „Pray for the Ralph Family, Tipperary". Доброволци от Италия свалят носилки от вагоните, подават си патерици и празни петлитрови бидончета за вода от Лурд. Чакащите ав­тобуси откарват болните до светилището. Подслоняват ги в хижа „Нотр Дам".

На 11 февруари 1858 г. мелничарската дъщеря Бернадет Субиро отишла по поръка на майка си да събира дърва на реката. И там, в скална пещера, видяла облечена в бяло дама. Бернадет не можела да чете и да пише, а страдала и от астма. И родителите й, и свещеникът реагирали скептично.

Момичето упорито продължило да твърди, че вижда Светата Дева. За 23 седмици я срещнало още 17 пъти. При деветото видение Божията майка я накарала да пие от извор в земята. Само за два дни там се събрали 800 любопитни. Пещерата станала атракция.

Шестнадесетото видение донесло окончателния пробив. Бернадет оповестила името на досега неизвестната бяла да­ма: „Аз съм Непорочното зачатие" - казала й тя на местния диалект. Тези думи се вписват много уместно в католическия светоглед - само преди четири години папа Пий IX е възве­стил догмата за непорочното зачатие на Мария.

През 1862 г. католическата църква признава явяванията на Девата в Лурд и първите чудодейни изцеления за истински. Тя изкупува 52 хектара около пещерата и наема работници да изместят течението на реката, за да се осигури достатъчно място за поклонниците пред скалната ниша. Днес Църквата е най-големият работодател в Лурд: почти 300 служители се грижат за мястото на поклонението.

Две години след неуспешната операция Хелене Хензелер отива за първи път в Лурд. „Имах нужда от сили, за да живея с болестта." Не се е излекувала, но продължава да посещава пе­щерата, изпълнена с надежда. След петото поклонничество, разказва възмутено тя, един свещеник я попитал: „Нима все още не сте оздравели?"

В началото през 60-те години спяла в зала с 48 болни. Днес, при 24-тото си поклонничество, госпожа Хензелер ще нощува в удобна двойна стая.

Тя споделя стаята със сестра Йоханела - висока, слаба мо­нахиня в сиви одежди. През 1970 г. двете се запознали в Лурд, днес се справят заедно с трудностите на живота. „Споделя­ме добро и зло" - казва Хелене и с обич милва Йоханела по сбръчканата буза. „Аз съм дошла тук не за да се разхождам, а да работя" - обяснява сухо 83-годишната монахиня.

Без да се бави, тя подкарва количката на приятелката си към процесията на свещи. Всяка вечер малко преди девет на църковния терен се формира дълго шествие от вярващи начело със статуя на Дева Мария. Няколко хиляди свещи се издигат към нощното небе. Поклонниците вървят бавно от пещерата към портата на св. Михаил и оттам към базили­ката.

„ Аве Мария" - пее множеството и ритмично вдига свещи­те към небето. Мозайките в базиликата блестят златни, в да­лечината се очертава средновековната крепост на град Лурд. Предпланините на Пиренеите са се надвесили над свещената пещера. От време на време в небето се появява бяло облаче. Още един от многото хартиени чадъри, изписани с религи­озни текстове, се е запалил, вместо да пази пламъчетата на свещите от вятъра.

След час процесията приключва. Хелене Хензелер иска да отиде в пещерата. Там цари тишина, скритият зад стъкло из­вор бълбука. Осветената статуя на Мария се намира в скална ниша над пещерата. Госпожа Хензелер докосва скалата, омазнена от милиони човешки ръце.

„Прекрасно осветление - казва малко по-късно тя, види­мо развълнувана. - Аз вярвам в Бернадет и виденията й."

В светилището на Лурд има 22 църкви и параклиси. Бази­ликата на непорочното зачатие се издига точно над пещерата. Изградена е в новоготически стил от сив камък към края на XIX век.

Девет десетилетия по-късно строителите се ориентират към модела на подземните гаражи: базиликата „Пий X", по­строена през 1958 г., е бетонирана под моравата на църковния терен. В неделя и в сряда там се отслужва голяма меса - 25 000 души се събират между голите колони. Някои групи размахват пъстри кърпи и през масата от вярващи минава мексиканска вълна като на футболен стадион.

През 1873 г. Лурд става символ на националното възраждане. След по­ражението в Немско-френската война католиците от великата нация търсят утеха от Мария в пещерата. През 1944 г. тук идват на поклонение френски вой­ници. От 1958 г. насам всяка година се провеждат войнишки поклонения, но днес ги тълкуват като знак за разбира­телство между народите.

Застрахователният агент Алберт Щауб, който във влака разказваше за трепте­нията в пещерата, е разпределен като помощник в баните. Те са най-интимното кътче в Лурд. Намират се в ниска построй­ка без никакви украси, скрита под планинския склон. Опаш­ката пред женското отделение е много по-дълга, отколкото пред мъжкото. Чака се по час, час и половина. Тежкоболните имат предимство.

Болният влиза в дървена кабина, боядисана в сиво, и се съблича. Помощникът дърпа завесата и поклонникът заста­ва гол пред вана, пълна с вода от пещерата. Температура на водата - 12°С. Двама помощници четат молитва, след това потапят до шията болния във ваната. Поклонникът притиска до гърдите си статуетка на Мария и шепне молитви. Накрая се облича, без да се подсушава. На стената виси носилка, предназначена за тежкоболните. Ритуалът е строго определен, но помощниците са винаги любезни и усмихнати. И водолечението е много интензивно.

„Усещам пациентите по миризмата. Например сигурен съм, че някой е ковач" - разказва Алберт Щауб. Случвало се е яки мъже внезапно да избухнат в плач, докато лежат във ваната, продължава той.

Щауб дошъл за първи път в Лурд на 16 години. Срещнал „брат Лео" - брадат сънародник, бенедиктински монах, страдащ от множествена склероза. Никога няма да го забрави.

На 30 април 1952 г., докато бил в Лурд, настъпило чудодейно изцеление. Свидетели разказват как патериците на монаха се изтъркаляли по земята, докато благославял болните. „Брат Лео се отпусна на колене и из­падна в екстаз" - обяснява Щауб.

Безнадеждно болният оздравял и по-късно започнал да организира швейцарското поклонение. Починал през април 2004 г., малко преди да навърши 80 години.

„При първите поклонения мечтаех да преживея чудо - признава Алберт Щауб. - Сега знам, че душевното изцеление е много по-важно, а именно то се наблюдава при много от ид­ващите тук." Близката среща със страданието го променила из основи: „Благодарен съм, че съм добре."

Първото чудо в Лурд станало само три сед­мици след първоначалната поява на Светата дева. Катрин Латапи - жена от околността, потопила парализираната си ръка във вода­та и оздравяла. През 1883 г. католическата църква открива на терена медицински ка­бинет, който да потвърждава излекувани­ята. Досега там е съобщено за 7000 излеку­вани, но църквата е признала официално само 67.

От 1998 г. ръководител на медицинската служба е д-р Патрик Тейе, 64-годишен, сериозен, изискан, сдържан. Всяка седмица се явява поне по един поклонник, който твърди, че се е излекувал. Някои идват дори след остро разстройство. Ако реши, че случаят заслужава внимание, Тейе пре­глежда пациента и иска да му пратят документацията за заболяването.

Веднъж в годината се събира меж­дународна комисия, съставена от трийсетина католически медици. Тейе представя досиетата на пациентите, които от­говарят на всички критерии. Приемат се само хора с физи­чески заболявания, заплашващи живота им. Излекуването трябва да е станало внезапно, да е пълно и да не е било пред­видимо. Пациентът трябва да остане здрав поне три години. Приетите от комисията досиета отиват при местния епис­коп в родината на пациента. Той има право да констатира, че е станало чудо и да го признае официално.

През 2007 г. д-р Тейе предлага на колегите си шест досие­та. Всички са отхвърлени. Комисията е почти готова да при­еме само един случай, ала излекуваното лице оттегля молба­та си. „Понякога хората се страхуват от натиска на медиите, когато случаят им стане известен" - коментира лекарят.

Откакто д-р Тейе работи в Лурд, официално са признати само две чудеса. Медикът съжалява, че и двете са се случили преди доста време. Най-новият случай е с италианката Анна Сантаниело. Тя страдала от сърдечна недостатъчност - тя­лото й вече не било в състояние да компенсира отслабената функция на сърцето. След лечебната баня в Лурд болестта изчезнала. Епископът на Салерно обаче отказал да признае излекуването й за чудо. Направил го наследникът му - чак след 53 години.

В кабинета на Патрик Тейе има кушетка за прегледи и две молитвени столчета. Като лекар той има задачата да премине през пропастта между вярата и науката и с авторитета си да предотврати превръщането на Лурд в място на ирационалността. Смешно му е, когато поклонниците събират листа от дърветата, сякаш те притежават магични сили. Но е убеден, че пещерата е „магично място, отворено към небето". Повечето болни се завръщат от Лурд също толкова болни, колкото са били преди, „но много от тях са душевно излекувани и понасят съдбата си по-леко".

Населението на Лурд бързо проумява какви доходи носят поклонниците. По улиците светят неонови реклами, мага­зинчетата са препълнени с „реликви": пластмасова пещера с водопад, Мария като бутилка с винтово капаче. Бонбонки, забъркани със свещена вода, лежат върху свещена трева. Трикото на футболиста Алесандро дел Пиеро с №10 виси над портрета на Бенедикт с №16. Градската управа е нарисувала по тротоарите бели линии, за да улесни пешеходците.

Въпреки несекващия поток от поклонници търговците и хотелиерите водят ожесточена битка за клиенти. Жителите на Лурд завели 17 дела срещу църквата, когато през 1875 г. тя ре­шила да прокара пряк път от гарата до пещерата. Търговците от старата улица „Дьо ла Грот" се уплашили за доходите си. Накрая намерили компромис: в продължение на 14 дни по­клонниците минават по новия булевард „Дьо ла Грот" до светилището, след това табелите се обръщат. През следващите две седмици хората минават по старата улица и продажбите на броеници се увеличават с 20%.

Вторник, четири следобед. На втория етаж на хижата болните и санитарите пият кафе. Мъж в национална носия надува алпийски рог, следва изпълнение на хармоника. Момче със синдрома на Даун танцува със сани­тарка, душевноболен тактува с две лъжици. Всички запяват народните песни, макар и фалшиво.

„Покажете ми поне един пациент, пре­живял такъв следобед в швейцарска бол­ница" - смее се 34-годишната медицинска сестра Мадлен Нидербергер. В хижата тя отговаря за 20 болни, а по време на пъту­ването е била отговорна за целия специа­лен влак.

От медицинска гледна точка е много по-трудно да се грижиш за болните в Лурд, отколкото в добре оборудвана швейцарска болница, обяснява тя. Но работата по време на поклонението я прави щастлива. „В цен­търа стои човекът. Всички помощници са мо­тивирани да работят заедно. А болните се отнасят към тях с трогателно доверие."

Всяка година в Лурд идват почти 100,000 доброволци. Без тях не би могло да има поклонение. Подобно на другите Мадлен Нидербергер плаща пътуването от джоба си. Дават й 200 швейцарски франка обезщетение.

Денят започва в 5.45 ч. сутринта и приключва към 22.30 ч. След процесията със свещи помощниците трябва да сло­жат болните в леглата. „През нощта имам време за себе си" - обяснява спокойно сестрата. Може да отиде сама в пещерата, или да седне на чашка с колегите си. „Тялото има нужда от почивка, но душата е сита" - казва сестра Нидербергер. Това е четиринадесетото й поклонение. Който се надява да преживее чудо в пещерата, има шанс, колкото да спечели шестица от тотото. Дори на това свещено място стават злополуки: вчера един от швейцарците се подхлъзнал и си счупил бедрената кост. Тази вечер ще прис­тигне хеликоптерът на спасителната служба, за да го откара в родината, където ще го оперират. На първия етаж на хижата швейцарските лекари са направили амбулатория за по-леки­те случаи.

Истинското чудо в Лурд е на първо място силата на на­деждата. Усещат я и външните хора. Тук всички се сближават бързо, говорят си откровено и въпреки всички страдания разбират, че животът си струва да се живее.

Хелене Хензелер не се надява на чудо. Важното за нея е друго: „Това място ми дава сили да продължа." Трудно й е да живее с болестта и с малката пенсия, която получава. „Случва се да се предам и тогава Йоханела ме сритва отзад." Хелене твърди, че не е религиозна, но приятелката й не забравя да напълни две бутилки със свещена вода.

„Какво е предвидено за утре?" - пита Хелене и търси про­грамата. „Няма да отида на процесията с носенето на кръста - решава тя. - Омръзнало ми е да си нося кръста."

Йоханес Швайкле, “Гео”
Снимки: Анри Пол