Магаретата опъват в жегата, за да може Хатим да извади порция вода с козия мях
Животът на Хатим се люшка между сушата и водата, между жегата и студа. И покрай кози, магарета и камили. Той е нещо като директор на резервоар насред пустинята. Всяка сутрин Хатим пристига на работното си място, за да утоли нуждата от вода на десетки свои събратя. Той се труди по цял ден, дори и под най-парещото слънце. Едва привечер, когато горещината отстъпва мястото си на характерния пустинен студ, и се прибира в малката си колиба в близкото селище, за да поспи. Резервоарът е държавна собственост, но е връчен за отговорно стопанисване на Хатим и неговите роднини. За тях той е всичко, а цивилизацията - нещо далечно. Долавя я единствено под формата на тътен от препускащи по новопрокарания в близост асфалтов път тирове или на сенки от случайно попаднали в околността смели чужденци.
Макар че е от номадско племе, Хатим ни за момент не си е помислил да напусне това място. Тук се е трудил неговият баща, преди това вода е вадил дядо му. Здраво свързано с резервоара вижда бъдещето и за децата си. Кози мях наместо кофа, здраво захванат за него дълъг шнур и поредното магаре, което опъва в жегата - в края на XIX век, когато английските колонизатори са го изградили, водното съоръжение насред руините на древния град Нага в Судан е било истинско чудо по тези места. Повече от столетие по-късно то продължава да е все така жизненоважно за региона. Нага е само на 50 км западно от Нил и на 170 км на север от Хартум, но оазиси и други източници на вода в близост няма. Местните пъплят, всеки с магарето си, и получават своята порция течност от меха. Тя е мътна, но при липсата на друга става за всичко - и за миене, и за изпиране, за поене на добитъка, местните също я пият понякога. Днес правителството на Судан възлага на Хатим и резервоара му още една задача - да са част от притегателните места за туристи.
През 2013 година, малко след края на проточилата се десетилетия гражданска война между ислямския Cевер и християнския Юг, довела до разцепването на Судан на две държави, властите в Хартум взеха решение за възраждане на туризма в страната. Част от бюджета, която до този момент бе заделена за закупуване на оръжия, бе пренасочена в рекламиране на Судан на световните туристически панаири, строеж на инфраструктура, както и за насърчаване на местното население по местата, които правителството определи за туристически зони. А те не са толкова много - включват територия по протежението на Нил, простираща се на 500 км северно от Хартум. Само нея властите успяват да контролират в относителна безопасност. Пътищата са пълни с полиция и военни, които се опитват да не притесняват колите, в които пътуват туристи. Все пак дори и сега на страницата на българското в ъншно министерство се предупреждава за високите рискове от терористични атаки и отвличания на чужденци.
Инфраструктурата продължава да е само пожелание. Асфалтирани са няколко пътя сред пясъците, основно в северните части над Хартум, но това е станало още през 2008 г.. Някои от тях са в толкова опасна близост с древните останки, че през 2011 година ЮНЕСКО би трябвало да си е затворила очите и да е взела по-скоро целесъобразно, отколкото обективно решение да впише в регистрите на световното културно наследство пирамидите Мерое, които са на 200 километра северозападно от Хартум. Те са по-стари от египетските, но и много по-неизвестни за света от тях. Асфалтът минава на по-малко от километър от последната, което е строго забранено според изискванията за опазване на паметници от такъв род. Къде са отишли предвидените пари за инфраструктура остава (не)ясно. Корупцията е просмукала целия свят, но в Африка тя е особено алчна.
Самата дума ,,възраждане" звучи доста претенциозно, защото туризъм в тази част на континента в истинския смисъл на думата никога не е имало. И не защото няма какво да се разглежда, а понеже, също както живота на Хатим, и всекидневието на Судан от момента на придобиване на независимост през 1956 година до днес се люшка от едната крайност в другата. Като началото на този процес е поставен още с изкуственото разчертаване на суданските граници от британските колонизатори без никакво съобразяване с етническия състав на образувалото се пространство. След това махалото на крайностите често е направлявано от едни и същи хора, вече суданци.
В началните си десет години свобода Судан се командва от мюсюлмани, които не зачитат никоя друга религия и предизвикват първите конфликти с християнското малцинство. След това в събитията ударно се намесва СССР, през 1969 година е извършен държавен преврат, обявен естествено за народна революция, и новият президент Джафар Нимейри поема смело към комунизма. Като повечето диктатори в Африка, и Нимейри е своенравен и не иска да дели властта с други. Забранява командваната от Москва комунистическа партия, арестува активистите й и създава свой Судански социалистически съюз, който да гради светлото бъдеще оттук нататък. Той очаква, че Москва ще го преглътне, понеже вече го е направила веднъж при президента Гамал Абдел Насър, който хем забранява компартията в Египет, хем е съюзник на СССР. Номерът му не минава, съветските другари са жестоко обидени, спират паричните потоци, с което социализмът в Судан приключва. През 1983 година Нимейри съобщава на министрите си, че оттук нататък ще градят ислямизъм. Жените, които само до вчера са били задължавани да се обличат светски, да учат и да работят, сега пък трябва да напуснат работа, да се забрадят и предимно да си стоят у дома. Въведен е шариатът с всичките му специалитети - бой с камшик, рязане на крайници, убиване с камъни на жени, обвинени в прелюбодeяние. Държавните структури се изпълват с активисти на „Мюсюлмански братя", а войната с християните на юг избухва с нова сила.
Следват поредица преврати, като най-успешен засега е този от 1989 г., довел на власт актуалния президент Омар ал Башир, чийто първоначален лозунг е: „Демокрация, която не може да изхрани своя народ, е недостойна да продължи да съществува." Въоръжен с идеите на крайния ислям, той намира за най-естествен свой съюзник Осама бeн Ладен, когото през 1991 г. приема в Хартум като скъп гост. Бeн Ладен инвестира около $50 милиона в икономиката на Судан и неясно колко в джоба на диктатора, но Башир е очаквал много повече. Затова дружбата между двамата приключва скоропостижно. През 1994-a, дори още преди да е изгонил Бeн Ладен от страната си, Башир решава, че вече ще е приятел със Запада, надявайки се, че оттам ще потече доста по-пълноводна река с пари. Първият му жест е към Франция. На 15 август 1994-a в Хартум е арестуван един от най-търсените терористи по това време (Бeн Ладен все още не е припознат от Америка като враг) Карлос Чакала и веднага е предаден на властите в Париж. След това диктатурата е проформа отменена и на определени лица е позволено да регистрират легални политически партии. Но новоизлюпената демокрация в Судан е под контрол - самият Омар ал Башир винаги побеждава на изборите.
Западът обаче е коварен към диктаторите. Когато имат нефт, ги люби силно, когато петролът им се изплъзва от ръцете - ги сваля или поне ги опира в стената. В момента, в който в Южен Судан, където са основните нефтени кладенци, най-сетне е намерен подходящ лидер, готов да оглави бъдещата страна, САЩ и съюзниците им започват да подлагат Башир на системeн натиск да даде независимост на бунтовния район. През 2009 година Международният наказателен съд (МУС), чиято юрисдикция Америка иначе не признава на своята територия, но редовно ползва за възбуждане на дела срещу други държави и политици, го обвини в престъпления срещу човечеството заради конфликта в най-западната гранична област Дарфур. Там срещу ислямската власт на Судан са се изправили християнски и бедуински племена, въоръжавани от Чад, а вероятно и от самия Запад. Башир получи и международна заповед за арест, която отказа да изпълни. Година по-късно МУС я дублира с втора, вече по-конкретна - че се е опитал да унищожи до крак дарфурските племена фур, масалит и загауа. Двете заповеди са в сила и днес, което би трябвало сериозно да ограничава възможностите на президента да пътува в чужбина. Въпреки това след 2011 г., когато Южен Судан стана държава и смисълът на западния натиск се изчерпа, той ходи в Саудитска Арабия, Етиопия, Катар, Египет - все западни съюзници, където не го арестуваха. Досието на Башир засега изглежда замразено в някоя картотека на Държавния департамент във Вашингтон. Доказателство за това са и думите на прокурорката от МУС Фату Бенсуда, изречени пред Съвета за сигурност на ООН на 13 декември 2014 г.: „Засега отлагаме по-нататъшните разследвания на престъпленията в Дарфур, за да се насочим към по-неотложни дела." Което, разбира се, съвсем не означава, че папката за Башир няма да бъде извадена отново, когато във Вашингтон преценят.
В тази атмосфера е изключително изненадващ топлият прием, който местното население оказва на всеки бял чужденец, появил се в Судан. Ако чакаш пред магазин или компютърен клуб, непременно ще ти изнесат стол, за да седнеш. Попаднеш ли на празненство, настаняват те на най-лично място. Абсолютно непознати хора по улиците ти се усмихват и изпод искрящо белите зъби се чуват приветствия и неизменният въпрос: Харесва ли ви Судан? За това отношение заслуга има както фактът, че суданците не са изкушени от наплив на туристи, така и редовната просвета по телевизията. Държавният канал има рубрики, в които постоянно обяснява на зрителите си, че чужденците, особено от Европа, са благодетели, които носят пари в страната и трябва да се уважават.
Мнозина пришълци се объркват и отпускат в това гостоприемство и дотолкова притъпяват сетивата си, че забравят къде се намират и рискуват да си навлекат сериозни, дори фатални проблеми. Британската възпитателка Джилиан Гибънс, дошла да работи в детска градина в Хартум, например едва не бе екзекутирана. През 2007 година, докато редяла и кръщавала кукли с децата, решила да сложи на една плюшена мишка името Мохамед. Дечицата я изпели на бащите си, а на другата сутрин озверелите заради ,,тази гавра" с пророка мъже окупирали градината, за да я линчуват. Тя бе арестувана, осъдена на смърт, но помилвана по бързата процедура от Башир и пратена по живо, по здраво в родината си. Късметът й бе, че по това време махалото на Судан се бе отклонило към любовен период със Запада.
За страна, която до скоро притежаваше огромни запаси с нефт, повечето от които вече са в чужбина, Судан изглежда много бедно място. Дори столицата е потънала в прах и мръсотия. Единствените красиви и чисти сгради се броят на пръсти - четири високи хотела край Нил, два мола, парламентът, няколкото министерства и президентският дворец. Прахът приижда с вятъра от пустинята. Другаде, където по-умело боравят с петролните приходи, като в Саудитска Арабия, ОАЕ, Катар, пространствата около големите градове са залесени и дърветата поемат огромна част от пясъчните бури. Не и в Судан. Човек трудно разбира кога пустинята е свършила и започва градът. Ако и да изглежда екзотично в очите на туристите да кръстосват пясъци и прахоляци през деня, вечерите в Судан са изпитание за свикналите на удобства разглезени европейци. В провинцията на практика хотели няма. Като изключим пристанище Судан и гр. Карима, където италианци са изградили хотел „Нубийска къща", навсякъде другаде нощувката е или в палатка, или в частни домове, където често няма дори баня. Но и „Нубийска къща" не е гостоприемно място. Тъй като нямат никаква конкуренция, италианците предлагат стаите на баснословни и неоправдано високи цени, започващи от 2000 судански лири (415 лв.), затова хотелът е обикновено празен, а посетилите Карима предпочитат да спят в истински нубийски къщи. Така, поне за вечер-две стават съпричастни с трудния живот в Судан.
|
Разделението на Судан остави по-апетитните нефтени находища на юг. От тях с най-голям капацитет е Гранд Хеглидж или т.нар. Блок 2, обединяващ 8 кладенеца. Запасите им се оценяват на 500 млн. тона общо. Гранд Хеглидж обаче е разположен така, че новата граница минава през него, което тепърва ще предизвиква спорове между двете страни. Следващото по запаси находище е Адар-Йейл, или Блок 3, в което има около 150 млн тона нефт. То попада изцяло в Южен Судан, но пък е напълно зависимо от Севера - оттам минава единствената тръба, по която петролът може да се транспортира и която го отвежда до рафинерията „Ал джейли" край Хартум. Хаосът и гражданската война, обхванали Южен Судан веднага след обявяването на независимост, не позволяват за момента там да се изгради нова инфраструктура за пренос на петрол. За северната част от някогашната държава остават също две, но далеч по-скромни като количество находища. Малкият Хеглидж се намира в провинция Южен Кордофан. Неговият пик в добива на нефт бе през 2006 година и оттогава производството намалява непрекъснато. Второто - Мунга, притежава едва 50 млн. тона петрол. Любопитна подробност е, че още преди разпадането на страната ислямските власти в Хартум поставиха като оператори на всички находища консорциуми, в които мажоритарен дял има все китайската държавна нефто-газова компания CNPC. Така че приятелите на Южен Судан, които форсираха отцепването му, тепърва ще имат нелеката задача или да присламчват китайците в плановете си, или да търсят сложни юридически форми, за да ги отстранят. |
