Гуардиола и Луис Енрике
Чудото да станеш първият отбор, който защитава трофея си от Шампионската лига, все още не се е случило, но днешната „Барселона" след спечелването на третата си европейска титла през последните седем години със сигурност може да се нарече не просто прекрасен отбор, а велика династия. „Барса" вероятно може да се сравни с тима на „Реал"-Мадрид, който спечели първите пет европейски купи. Тук не става въпрос за това дали спечелването на три титли за седем години, придружено с три полуфинала, е по-велико от това да спечелиш пет пъти подред. Става въпрос за това, че ядрото на тази „Барса" остана по-постоянно, отколкото ядрото на онзи „Реал". Това е забележително, като се има предвид сегашната истерия на трансферния пазар. „Барселона" продължи да побеждава с почти същите играчи.
Когато Педро влезе като резерва в събота, както направи това и през 2009 г., това означаваше, че „Барса'' има общо шест души, които играха в онзи финал преди 7 години. Осем от тях играха през 2011 г. (има още един друг общ фактор в тези три финала: Патрис Евра участва за губещата страна и трите пъти). Това показва значителна степен на непрекъснатост. Само четирима са участвали във финала през 1956 г. - Маркитос, Хосе Мария Зарага, Франциско Дженто и Алфредо ди Стефано, а след това и в този от 1960 г.
Но приемствеността ще те отведе толкова надалеч. След напускането на Пеп Гуардиола през 2012-а се прокрадна нотка на левитиране. Чувство, че нищо няма да бъде същото, че техният подход, базиран на радикално владеене на топката, ще ги остави уязвими от смяната на генерацията и енергията на новите опоненти от Германия и Мадрид.
Вероятно има резон в това, че всичките три гола във вратата на „Ювентус" дойдоха от футболисти, които влязоха в отбора след 2011 г. Играчи, които въплътиха промяна в подхода, различен не само от този на „Барса" на Гуардиола, но и от диктатурата на Ариго Саки - последния мениджър, защитил европейската купа с Милан през 1990 г.
„Футболът" според Саки е спорт за отбори, които са в хармония: „В много случаи отборите въобще не са отбори, те са просто групи. Които изпитват трудности да се движат заедно. Това е разликата между един органичен отбор, тим с велико разбирателство и отбор, който притежава колектив... с много индивидуалисти, които развалят хармонията. „Барселона" (на Гуардиола) няма индивидуалисти, ние нямахме индивидуалисти, „Аякс" (в началото на 70-те) нямаха индивидуалисти. Ние имахме хора, които играят с отбора, за отбора, по целия терен и през цялото време на мача."
И все пак се прокрадва чувство, че „Барса" стана прекалено хармонична, че постоянните пасове, нежеланието да се пускат рискови топки или дрибъл, който може да загуби владеенето на топката, ги прави понякога предвидими. „Интер" и „Челси" може би си поиграха с късмета, за да ги победят във финалите на Шампионската лига през 2010 и 2012 г., но всеки знаеше, че най-добрият шанс да биеш „Барса" беше да върнеш в твоята половина и да не оставяш празни пространства. Да не позволяваш вертикални пасове, а да ги накараш да подават настрани, по ширината на игрището.
Въздействието на индивидуалисти като Неймар и Луис Суарес извадиха индивидуалистичните качества и на Лионел Меси (статистиката показва, че „Барса" използва три пъти повече дрибъл, отколкото през сезон 2011-2012). Този сезон показа, че е може би в полза да вкараш играчи, които да нарушат собствената ти хармония, защото повече нарушават хармонията на противника.
Дали Меси щеше да направи диагоналния пас вляво, който доведе до първия гол при Гуардиола? По-вероятно е да се каже не, но в същото време може да се каже, че кръстосването на пасовете стана запазена марка за него през този сезон, най-видно по време на „Ел класико".
Не че някой се оплаква от липса на хармония при гола дело на върховно качество. Онзи, в който се раздадоха 15 паса между 9 полеви играчи и оставиха голмайстора Иван Ракитич, Андрес Иниеста, Неймар и Жорди Алба, които дадоха трите последни паса, просто да се възхищават в радостта си. Перфектно премереният пас от Ракитич към Меси, довел до втория гол, е пример за дълбочината на паса, която вкара „Барса".
Вероятно онзи тим на Гуардиола, след като бързо излезе напред в резултата, щеше да задържи играта с многобройните си пасове, държайки „Юве" далеч, превръщайки играчите в гонещи сенки, както стори това „Аякс" със „Старата госпожа" във финала от 1973 г. Тогва „Аякс" спечели за трети пореден път купата с големите уши и последен до 1995 г. Онзи отбор тогава нямаше накъде да се развива. Тази „Барса" изглеждаше, че ще продължи по същия начин, но привличането на Ракитич, Неймар и Суарес я върна обратно към живота. Три титли за седем години може да не са краят.
