Докато първият демократично избран кмет на Варна громи комунизма, ТИМ тихомълком се намърдва в бившия курорт Дружба, вече демократично преименуван на Св. Константин, и точенето на държавата започва
Спортът не просто е един от темелите, върху които - тухла по тухла, ТИМ започва да гради „къщурката" си. Той дори не е наследена инерция от войнишките години на бившите морски пехотинци, а своеобразна визитка, с която бащите на абревиатурата сякаш опитваха да разграничат хората си от класическия образ на „мутрата". За разлика от залезлите спортни величия в другите силови структури, които тренираха мускулите си само докато прибираха рекета от поредния длъжник, тимаджии се поддържаха във форма не само по улиците, а и във фитнес залата, и на татамито. Факт е, че повечето от основателите на формацията са бивши състезатели по карате - и то участвали в националния отбор по киокушин кай, печелили не една и две титли в международни турнири. Логично е да се предположи, че от философията на източните бойни изкуства, съчетана с уменията от школата на „Тихина", плюс каузата, в която са се клели, наречена най-шаблонно Родина, би трябвало да се роди перфектният борец за справедливост - своеобразен колективен Батман на посттоталитарна България. Само че, както обикновено става у нас, добрите намерения твърде често кривват по пътя към ада.
Първоначалният замисъл ТИМ да развива не само спортния клуб, а и учебен център, в който да се четат лекции, съчетани с практически курсове за обучение по фирмена сигурност, някак си остана в рамките на добрите намерения. Целта, с която бе регистрирана ТИМ ООД - да продава охраната като ноу-хау, постепенно бе размита от прозата на делниците. Някога през Възраждането на село даскалите може да са били тачени и възвеличавани, но и тогава, както и днес шансът им да свържат двата края е бил в ръцете и портфейлите на чорбаджиите. За никого не е тайна, че край морето пъпът на чорбаджиите винаги е бил хвърлен в курортите - дори по тодорживково време, когато всички хотели и ресторанти бяха държавни. А когато някой харчи пари на държавата, особено в мътилката на прохождащата демокрация, едва ли ще тръгне да купува ноу-хау за фирмена сигурност, след като може да си наеме пазванти. Особено когато пазарът на охранители е пренаситен.
През 1994 г. във Варна основната битка за клиенти беше между „пазачите" от местните поделения на СИК и ВИС - „Секюрити груп" и „Марс 93". Тарторите им - взривеният през ноември 1996 г. в асансьора на кооперацията си Йордан Марков и бившата „олимпийска надежда" в борбата Христо Асенов-Бацата, имаха легендарна слава. Бригадите им жужаха като пчелички между магазини и кръчми, кандърдисвайки собствениците им да ги „пазят от лошите". Естествено срещу добра месечна сума. Който не искаше, го отнасяше - той или имуществото му. Резултатът - търговските обекти в града, дори гаражите, превърнати в квартални минимаркети, бяха облепени със стикерите на „Марс" и „Секюрити", а кражбите и разбитите витрини подминаваха „белязаните" като бързия влак.
Докато момците на Бацата и Данчо Марков шетаха из морската столица със самочувствието на шерифи, ТИМ „удари бингото" малко по на север. Никой не разбра как фирмата сключи договор да охранява държавния още курорт Св. Константин, и то чак до 2002 г. На фона на „жълтите стотинки", събирани от дребните търговци в града, парите бяха фантастични. „Плащаше им се месечно възнаграждение, равняващо се на 31.8 полицейски заплати. На практика из курорта се разкарваха четирима души от групировката и толкова", беше обявил пред журналисти по онова време бившият шеф на Регионалното звено за борба с организираната престъпност полковник Стамо Стамов. Според него договорът за охранителна дейност с ТИМ е бил крайно неизгоден за курорта, но в онези години, „когато се наливаха основите" на пазарната икономика, кой ще ти гледа интереса на някакво си държавно дружество, което трябваше да изпълни мисията си на дойна крава, изцедена докрай, преди да бъде хвърлена в кланицата на приватизацията. Пък и тогавашният шеф на Св. Константин Иван Иванов, популярен сред медиите в града с прозвището Инч Хай, което идеално прилепваше на ниския му ръст и слабото му телосложение, бе останал изключително доволен от сделката...
Погледнати от камбанарията на днешната глобална криза, 90-те години на ХХ век бяха безметежно време. Тогавашният кмет на Варна Христо Кирчев - първият местен управник, излъчен след реална изборна надпревара, громеше сърповете и чуковете в главите на съгражданите си, реституираше златни парцели в Св. Константин и бленуваше за НАТО и Шести американски флот, които да превърнат града в Маями на Балканите. Нервираше се, че западните дипломати ни мислят за туземци, дето се радват, ако спастрят някой и друг лев, за да си купят препаска, с която да прикрият бедрата си. Тюхкаше се, че „българинът седи върху златна мина, а чака да падне кокосов орех върху главата му, за да се нахрани". И гордо пърпореше по улиците със старичкия си трабант. Частната инициатива беше на почит, алъш-веришът със стоки от Капълъ чарши - върхът на предприемачеството, а проектът „Красива България" - начин да пребоядисаш на аванта фасадата на реституирания си имот на пъпа на Варна, благодарение на който си се уредил с мечтаната „професия" рентиер.
Журналистическата гилдия също не бе подмината от ентусиазма на времето. Умирахме да си врем носа навсякъде, надавахме уши, щом някой покрай нас заговореше за далавери - без значение дали парите под масата отиваха към общински чиновници, партийни централи, национални агенции или блюстители на реда. Приватизацията беше във вихъра си, облагодетелстваните от сделките се брояха на пръсти, а прецаканите, като не можеха да загребат от меда с черпака, търсеха на кого да си изплачат мъката. Ама ако може хем да ревнат с пълно гърло срещу „мръсниците", хем да не се споменава кой точно реве.
Познайте от един път за кого беше отредена странната роля на изповедника глашатай - на журналистите, разбира се. Само че вестникарските разкрития, дори и да бяха абсолютно достоверни, обикновено вървяха в комплект с писмени обяснения за материала, източниците и проверките на публикуваната информация в някое от РПУ-тата (тоест районните полицейски управления) на Варна. В случая полицайчетата нямаха никаква вина - разпитваха ни, защото „засегнатата страна" опитваше да заведе дело за клевета срещу автора, а в зависимост от „показанията" прокуратурата трябваше да реши дали пишещият е „сгазил лука" или не.
В един момент автоцензурата отново излезе на дневен ред, а всяко по-чепато писание трябваше да бъде с кристално прецизен изказ, за да си спестиш интервютата с Темида. В подобни случаи за завиждане бяха работещите в радиа и телевизии заради мимолетността на ефира. Кой чул, кой гледал, кой запомнил - иди търси записи, че да покаже на прокурора как са го омаскарили... Докато при вестника е друго - колкото щеш можеш да четеш, да препрочиташ, да тълкуваш и да търсиш скритите обиди. Дори и да си пропуснал да видиш материала, пак няма проблем - ей ти я библиотеката, не само ще ти дадат да го прочетеш, ами и копие ще ти направят...
Напук на поговорката, че на бодлива крава Бог рога не дава, през 1998 г., точно когато управлението на СДС бе започнало яко да се втвърдява, мнозина от журналистите цъфнаха в ефира на тимаджийската телевизия „Мустанг", която с годините сменя имена и градове и днес се центрира в София като „България он еър". Оказа се, че ако не засягаш теми, свързани с ТИМ, и не дразниш мутренските босове на групировката, може дори да си позволиш да охулиш някой министър (но само ако не е свързан с ТИМ) и нищо няма да ти се случи. ТИМ е зад гърба ти и никой не смее с пръст да те докосне.
