Притиснати от чуждестранната конкуренция и липсата на местна работна ръка, италианските фермери, отглеждащи лимони в Амалфи, упорито продължават да се трудят по стръмните тераси, издигащи се откъм Средиземно море. Баща ми често казва, че може би нямаме кръв във вените, а лимонов сок, смее се 56-годишният Салваторе Ачето, шесто поколение производител на лимони. Може и да е вярно, усмихва се изпод сламената си шапка. Следвайки пътя на баща си, Салваторе и брат му Марко обработват земята, която техният пра-пра дядо е купил през 1825 година. Стопанството понесе три безпрецедентни удара през последните осем месеца, казва Салваторе и допълва, че последният е бил опустошителната пандемия от коронавирус. Да съхраниш "наследството на човечеството" Баща им Луиджи, който е на 85 години, все още работи в стопанството, което произвежда 50-70 тона лимони годишно. Той пристига около 4-5 часа сутрин. Луиджи изкачва стръмното крайбрежие с миниатюрен Фиат 500 от 60-те години на миналия век. Съпругата, която е била акушерка го е използвала, за да помага при раждането бебетата в крайбрежния район. Фермата е 13 хектара, като от тях 2,6 хектара са лимонови дръвчета. Лимоните са моят живот, те са в сърцето ми, казва Луиджи, като признава със закачлива усмивка, че бил заченат под лимоново дърво. Днес той се чувства като "пазач на парченце от наследството на човечеството". Тук се работи почти по такъв начин, по какъвто преди от векове. Имаме мулета и магарета, които да пренасят реколтата, както и други видове магарета (. . .) ние, хората, шегува се Салваторе. "Тук всичко е вертикално. Работим с крака, рамене, натъртваме се, драскаме се (. . .) Някои говорят за" героично земеделие", но ние не сме герои, а просто нормални хора", казва той. Селскостопанска дейност по стръмни тераси като тези може да се срещне на островите Лампедуза и Прочида, както и в северния регион Чинкуе тере. Изкачването нагоре и надолу по стотици стъпала на ден, носейки пълни с лимони кошници, тежащи до 60 килограма, е тежка и непопулярна сред младите местни работници работа. До 60-70 години на миналия век терасите по крайбрежието на Амалфи осигуряват препитание за цели семейства, казва Салваторе. Социалната и икономическата динамика обаче се промени. Днес 95% процента от крайбрежната икономика се основава на туризма, отбелязва той. Кой да обработва земята? Това пита Салваторе, коментирайки, че работата като сервитьор предлага по-лесен живот и не включва изкачването на 1500-2000 стъпала с 57 килограма на гърба. Никой не иска да се жертва. На практика всички млади хора се отказаха, казва той. Като другите селскостопански производители наоколо той наема работници от Украйна и Румъния, когато е нужно, и възхвалява "безценната" работа, която вършат. Салваторе казва, че е "трагедия" да гледаш колко много местни фермери се отказват заради трудностите, с които се сблъскват. Гледката на толкова много изоставени тераси е като кама в сърцето ми, допълва той. Казва, че не могат да се конкурират с аржентинските, уругвайските, мароканските, испанските и турските пазари, при които се ползват машини и имат по-ниски разходи за дейност. За да покрием разходите си, трябва да искаме над две евро за килограм (спрямо 1,40-1,50 евро в момента), което не е възможно, допълни той. В резултат на това е взето решение ценните тераси да бъдат отворени за "агротуризъм" през 2013 година, като се позволи на туристи да идват, пробват и купуват домашно направен ликьор лимончино. На ден е позволено посещението на до 100 души, за да се предпазят лимоновите дръвчета и начинът на живот на фермерите, макар че производителите признават, че отварянето за посетители е ключово за оцеляването им. Времената напоследък са тежки През декември заради обилните валежи терасите се срутват, което бе "икономическа катастрофа", оплаква се Салваторе. След това лимоновата реколта беше лоша заради студеното и влажно време, което засегна цъфтежа, допълва той. И накрая, продължава той, удари пандемията от Ковид-19, която спря туризма и спъна продажбите. Ако сега оцелеем, ще бъдем непобедими, допълва той.