Светът няма да е същият! Икономисти, анализатори, политици и журналисти често използват това заклинание, за да опишат големите промени, които пандемията от коронавируса формира в обществата ни. Но защо няма да е същият, как точно ще изглежда и какви ще са промените, не са много онези, които се опитват да прогнозират. Ето няколко прогнози от футуристите.
„Мрачният пророк“ на бъдещето
Британският астроном сър Мартин Рийс се самоопределя като „мрачен пророк“ на пандемиите. Той обяснява, че песимизмът по отношение на такива събития произлиза от идеята, че „злонамерени страни“ могат да разработят и пуснат в обществото по-заразни и предаващи се между хората болести. „За щастие този нов вирус е по-сложен за „хакване“, но вероятно е само въпрос на време, преди и това да се случи“, посочва Рийс. Той е един от 50-те съавтори на „След шока“, книга с есета в чест на 50-тата годишнина от „Шок от бъдещето". Последната му футуристична творба се казва „За бъдещето“ и навлиза в някои подробности за пандемиите. В него се споменават нарушаването на структурата на обществото и „невъзможността за бягство“ от икономическия срив в нашия силно свързан свят. „Оптимистичният сценарий е, че това ще е еднократно събитие, от което ще се възстановим като сме научили поне два урока“ казва Рийс. Първият от тях е, че не бива да зависим от неустойчиви и дълги вериги за внос на продукти. „Трябва да инвестираме в резервен капацитет, в хора и оборудване, за да можем да се справяме с такива събития“, посочва астрономът, цитиран от webcafe. Вторият урок, който според Рийс можем да изведем, е осъзнаването, че жителите на градовете всъщност могат и да не прекарват един-два неприятни часа ежедневно в пътуване между дома и офиса. Домашният офис вече е тук, с всички „привилегии“ на видеоконферентните връзки, употребата на собствени устройства и болките в гърба. Някои организации обаче се опитват да „предпазят“ служителите си от работата вкъщи, казва Изабела Херман от Академията за точни и хуманитарни науки „Берлин-Бранденбург“. „Базовата нагласа на хората е доста интересна, а именно, че работата не е част от живота ни или нещо, което обичаме да правим, а нещо, което трябва да правим точно седем часа и 42 минути на ден. И после започва реалният ви живот“, обяснява Херман. Ето защо някои експерти очакват, че случващото се ще засили изграждането на инфраструктура, която да позволява на повече хора да работят от домовете си. Да приемем обаче, че този проблем е вече решен и най-после сме отпуснати с лаптоп в скута — какво да правим тогава със свободното офисно пространство и нископлатените служители, които го почистват? Кой ще спечели повече? Работещите в градовете, облекчени от стреса на пътуването до офиса, или нашите работодатели, облекчени от огромни разходи? Кой ще спечели, когато изчезнат границите между дома и офиса? Дали няма да се окаже, че работата ни никога не е напълно свършена... примерно защото Wi-Fi мрежата току-що е спряла? Но хайде, ще опитате по-късно, на вечеря с децата.
Компютърът не става за ядене
По-бързите мрежи вече са налице с 5G. Но могат ли технологиите да решат всички проблеми? Вземете например видеоконферентните връзки. Те са приемливи като изключение, но когато се превръщат в правило, не успяват напълно да предадат деликатни форми на комуникация като езика на тялото. Всякакъв звук се нормализира, микрофоните се заглушават, няма ги и нервните ръце или блуждаещия, насочен надолу поглед. Или пък може би трябва просто да се отървем от такива жестове — има ли нужда от тях въобще? Музикантът и креативен технолог Мат Блек например смята, че въпреки съществуването на онлайн общности хората са гладни за реални житейски изживявания. „Интернет може да е просто улеснение. И все пак приоритетът е реалният свят, а за него ни напомня и фактът, че не можем да се нахраним с онова, което е на компютърния екран“, казва Блек. Иронията може би е, че нарастващата дигитална комуникация създава и нарастваща нужда хората да пътуват на големи разстояния и да присъстват лично. Съществуват и опасения, че след пандемията корпорациите ще използват още по-малко човешки труд, като заменят работниците с автоматизация и изкуствен интелект. Ясно е защо - компютрите и роботите не се разболяват. Случва се така, че дори докато ежедневието ни се забавя, други неща се ускоряват. „Коронавирусът засилва това, което наричам метапроблем на нашето време“, казва криптографът Дейвид Чом. Страхът от зараза ограничава „личното“ общуване, което ни води още по-дълбоко във вселената на все по-дистанциращата ни електронна комуникация. Според него е необходима онлайн система, която има „защитите на личностната комуникация очи в очи, като защитава не само това, което се казва, но и „метаданните“, социалната схема на това кой с кого и кога разговаря“. Появява се и въпросът дали защитата на личните данни не е чисто културна конструкция. Ако здравето ви зависи от това, не бихте ли споделяли охотно данните си? Според Тобиас Гантнер, изпълнителен директор на HealthCare Futurists, трябва да се простим с концепциите си за сигурност на данните. „Вижте например развитието на акустични биомаркери, където от откъси от гласови данни можете да определите предразположението към Паркинсон или депресия. Сигурността на данните е нещо, полезно за здравите хора. Ако сте изложени на риск, ситуацията се променя бързо и изведнъж се оказва, че подкрепяте споделянето или предоставянето на данни“, посочва той.
Промяната ще остави белег в човешката история
Мария Ботуел от Toffler Associates посочва, че „никое общество не избягва промяната". Как обаче се променяме зависи от това как се възприемаме като индивиди и групи, живеещи в настоящето. Според Рубен Нелсън, изпълнителен директор на Foresight Canada, населението е станало „по-малко почтително, по-фокусирано върху себе си и личните си нужди“. Той коментира, че тези характеристики се затвърждават и от базирания на краткосрочни печалби корпоративен свят, подкрепен от рекламната индустрия и съучастващите охотно правителства, които фетишизират икономическия растеж. Нелсън обаче смята, че този път промяната ще остави белег в човешката история. По думите му може да наблюдаваме неочаквани ползи и по-конкретно „осъзнаване сред някои хора, че преобладаващите начини на познание и организация, характерни за нашата модерна техно-индустриална култура, не могат да се справят с реалността на живеещите, сложни, относителни човешки и не-човешки системи“. Всичко това според него може да извади на фокус необходимостта от нова концепция, на която да стъпва нашата култура.
Всичко да започне отначало. Това ли е отговорът?
Да се разруши всичко и да се започне начисто ли е отговорът? Това е доста сериозно начинание. Навиците ни за шопинг сами по себе си изглеждат неподлежащи на промяна, какво тогава остава за цели култури? Изабела Херман не очаква фундаментална промяна в потреблението, каквато според нея е надеждата сред климатичните активисти. Тя обяснява, че подобно нещо е възможно само ако се промени системата, а това, което се прави в момента, е тя да се поддържа работеща на всяка цена. Херман посочва, че, от друга страна, „нищо не е по-трудно за прогнозиране от бъдещето". Защото човек може да анализира всякакви данни и да гради сценарии за промяна, но „бъдещето е нелинейно“. Така че едва когато всичко приключи, ще имаме лукса да разказваме историята като спретнато свързана поредица от логични събития.
