Скритите народи на Европа

След като Великобритания реши да напусне ЕС, от Брюксел вече гледат с одобрително око на идеята да се образува нова държава - Шотландия

Костадин Костадинов

Продължение от миналия брой.

Резултатите от Брекзит показаха, че за Шотландия и Северна Ирландия оставането в Европейския съюз е гаранция срещу английския хегемонизъм, от който и шотландците, и ирландците имат изключително лоши исторически спомени. Резултатите в Уелс са аналогични като настроения, защото, въпреки че като цяло Уелс гласува против ЕС, западните части на страната - Гуинед, Поуис, Дъфд и Клайд, които са населени основно с уелскоезично население, гласуваха за оставането. Англицизираните южни и източни райони обаче, които са демографски по-развити и населени, гласуваха „против" и наклониха везните за цял Уелс. По подобен начин, но с обратен знак, гласува и Северна Ирландия - католическите и ирландскоезични райони гласуваха „за", а протестантските юнионисти гласуваха против, но последните вече са по-малко от 50% от общия брой на населението и не надделяха във вота.

И се случи немислимото! Шотландските националисти и северноирландските републиканци, до вчера заклеймявани в сепаратизъм и всички възможни грехове, изведнъж станаха обект на най-нежно внимание от страна на медиите, та дори и на нездрав интерес от страна на Европейската комисия. Заговори се, и то буквално още на следващия ден, че Шотландия и Северна Ирландия имали право да свикат свои референдуми за независимост, или в ирландския случай - за обединение с Ейре. На Шотландия, която през 2014 г. беше плашена с изключване от Европейския съюз, започнаха да се правят предложения за светкавични преговори за членство в случай на излизане от състава на Обединеното кралство. Шин Фейн, политическото крило на обвиняваната за редица терористични актове Ирландска републиканска армия, стана желан източник на коментари за бъдещето на Великобритания. Коментарите, както можем да се сетим, далеч не бяха ласкави.

Но отварянето на този въпрос неизбежно ще породи и други подобни. Два месеца след като шотландците гласуваха за независимост, подобен референдум свикаха и каталонците. Те го спечелиха, но Испания не им разреши да продължат процедурата, а впрочем не беше дала и разрешение за самото провеждане на референдума като цяло. Каталонското правителство в Барселона често задава въпроса - защо Каталония, която има 14 млн. население, БВП, надвишаващ средния за Европейския съюз, и 10 млн. души, говорещи каталонски език, да не може да бъде държава, а Люксембург, държава джудже без свой език (великото херцогство ползва като официални френски, немски и немския люксембургски диалект), да може? Още повече че Каталония има далеч по-стара история като независима държава от Люксембург.

Това обаче далеч не са всичките подобни казуси. Великобритания има още няколко такива - Княжество Уелс, Корнуол и херцогствата Джърси и Гърнси. Уелс, подобно на Шотландия и Северна Ирландия, има свой парламент правителство, чиито правомощия няколко пъти през последните години бяха засилвани в т.нар. процес на деволюция - прехвърляне на власт от Лондон към Кардиф, уелската столица. Уелс е част от Англия от 1282 г. и след кратък период на възстановена независимост в началото на XV век попада под английско владичество, продълаващо до днес. Англичаните започват процес на насилствена асимилация на местното келтско население, особено силен през XIX век, който води дотам, че днес едва 20% от уелското население говорят уелски (или кимраег, както е самоназванието на езика). Въпреки това числото не е за пренебрегване - това са над 700,000 души, които от своя страна са ядрото на уелската националистическа партия Плайд Кимри. Партията успешно участва в управлението на Уелс вече няколко мандата и неизменно поставя въпроса за провеждане на референдум за независимост на княжеството от Англия.

Корнуол е друг келтски регион с богата история и собствена езикова и регионална идентичност. Независимо кралство до 939 г., когато е покорен от англосаксонския крал Етелстан, Корнуол запазва своята обособеност и висок статут в рамките на английската монархия, като през XIV век е превърнат в херцогство. Постепенно обаче корнуолският език започва да отстъпва под натиска на анлийския и през XIX век е вече напълно изчезнал. Към този период областта е напълно лишена от всякаква автономия. Началото на XX век дава началото и на корнуолското възраждане. Местни жители започват отново да изучават корнуолския език и да го възвръщат в обществото по начин, по който впоследствие ще сторят същото и жителите на Ман. Създава се и местна политическа партия, Мебион Керноу, която се бори за автономия на Корнуол в състава на Обединеното кралство.

Херцогствата Джърси и Гърнси в Ламанша са по-различен случай. Те имат същия статут като Ман - не са част от Великобритания, имат свои валути, флагове, гербове, не членуват в Европейския съюз. Въпреки че са доста англицизирани, те запазват силна местна идентичност, която е наследник на френската култура и език, доминирали на Нормандските острови до средата на XIX век. Джърси, която е по-голямата от двете държави, има два официални езика - английски и френски, като френският е говорен или разбиран от практически всеки местен жител. От 2005 г. в местния парламент започна да се води разговор за независимостта на острова, който присъства не само в политическите прения, но и на съвсем битово ниво сред гражданите. Гърнси е по-консервативен и там тези дебати не са толкова актуални, още повече че на местно ниво френският език не е толкова разпространен. Но двете херцогства, васални на английската корона от 1066 г., имат обща съдба почти 1,000 години и ако Джърси избере пътя на независимостта, едва ли Гърнси ще остане настрана.

От другата страна на Ламанша, във Франция, се намира последната келтска страна в континентална Европа - Бретан. Това е поредната скрита държава, която е основана през IX век като независимо кралство и съществува самостоятелно до началото на XVI век, когато е присъединена към Франция. Благодарение на изключително агресивната и асимилаторска политика на централното френско правителство в Париж езикът и културата на бретонците силно ерозират през столетията на френското владичество. Бретан е автономен до 1789 г., но след това е приравнен към другите френски провинции. Само през ХХ век броят на бретонскоезичните му жители намалява от 1 млн. през 1910 г. (50% от населението) до 200 хиляди през 2011 г. (8% от населението). Забраната да се говори бретонски език в публичните учреждения и институции пада едва след Втората световна война! Въпреки това бретонците запазват силна регионална идентичност. Проучване на министерството на образованието на Франция от 2014 г. показа, че 60% от жителите на областта имат бретонско, а не френско самосъзнание (официалното френско преброяване отчита само езиците, но не и самоопределението на хората). От 2004 г. бретонският език получи признание като регионален език от Областното събрание на Бретан и за първи път получи официален статут във френската държава. Това беше първата голяма победа на партията Демократичен съюз на Бретан, която се бори за пълна автономия. Партията непрекъснато засилва своите позиции във всички местни институции и печели огромна популярност най-вече сред младите жители.

Келтските народи имат богата история, но са най-малкото езиково семейство в Западна Европа. Романските народи доминират в югозападните части на континента. Малко е известно, че броят на романските народи е два пъти по-голям от този на романските държави. За Каталония и каталонците вече стана дума. Техните съседи окситанците са далеч по-непопулярни и неизвестни.

Окситания е област в Южна Франция, Северозападна Италия и Североизточна Каталония, която се населява от окситанците - потомците на провансалската, или южнофренската народност. Въпреки че регионът има богата културна и политическа история, той губи своята независимост още в началото на XIII век, когато е покорен от севернофренските рицари, започнали постепенно да налагат своя език и култура на юга. Поради езиковото родство този процес е мирен и бавен, но все пак поражда обратните съпротивителни движения и през XIX век започва постепенният ренесанс на Окситания. Процесът е преди всичко културен, но в средата на ХХ век започва да се превръща в политически. Създават се партии, които се борят за автономия (Окситанска партия) или независимост (Партия на окситанската нация). Най-сериозното им достижение е признаването на окситанския като регионален език в някои от южнофренските региони и правото езикът да се изучава в училище. Към 2015 г. близо 90,000 ученици и студенти учат на език, който само допреди 50 години официалните френски власти наричат диалект на френския. Все пак асимилацията и официалната политика дават своите резултати - едва 1.5 млн души говорят (10% от цялото население на Окситания) езика на своите предци.

Продължава в следващия брой.