След като гледа репортажа ми от пожарите в Лос Анджелис един от моите колеги ми каза, че така вероятно изглежда ада. Със сигурност така изглежда ада на земята. Над 100 квадратни километра изгорени до основи. Много от тази площ е гъсто населена. В Пасифик Паласайдс карахме по „Сънсет булевард“ 30-40 минути и от двете страни на пътя имаше само руини – имения, по-скъпи и по-евтини къщи, апартаменти, ресторанти, банки, бензиностанции, магазини, офиси, коли. Стърчаха само комините на къщите с камини.
След десетки урагани, торнадо и други природни бедствия, които съм отразявал от мястото на събитието в САЩ, мога да кажа, че такова нещо като Лос Анджелис не съм виждал. Шест пожара са успели не просто да пречупят, а напълно да унищожат цели квартали, градчета, животи и спомени, сантиментални предмети, които никоя застрахователна компания не може да възстанови, бъдещи планове, спокоен живот и усещането, че това няма да се повтори. Дори и за малцината, чиито домове са оцелели, животът в тези градчета изглежда невъзможен.
Ако някак си сме свикнали на кадрите с бурните пожари от горските и хълмисти части на Л.А., то сега те донесоха апокалиптичната си мощ в градчетата, които образуват мегаполиса. И засегнаха всички, независимо от социалния им статус – бедни, богати, известни и не съвсем. Всяко природно бедствие, което отразявам, ми припомня колко малки и незначителни сме спрямо природата.
Ще минат месеци преди да знаем защо са започнали пожарите. Но последната половин година в Лос Анджелис не е валяло дъжд. А начинът, по който се планира борбата с тези стихии изглежда не отговаря на днешната климатична действителност.
Пожарите вероятно ще изпепелят и политическите кариери на кмета на Л.А. и губернатора на Калифорния Гавин Нюсъм, който със сигурност има президентски амбиции. Но едва ли има по-добре подготвен град или щат за неочаквано бедствие от такъв мащаб – рекордна суша и рекордни ветрове със скорост до 150 км/ч., които да късат жици и хвърлят огнени кълбета навсякъде. Пожарникарите, с които говорих там бяха категорични – няма водопреносна система в света, която да може да устои на такъв натиск. Няма противопожарна служба в света, която да може да овладее тази комбинация от обстоятелства. Един от тях каза – „При скорост на вятъра от 10 мили в час - съм пожарникар. При скорост от 30 мили в час – съм наблюдател.“ А вятърът беше със скорост от над 80. Шефът на пожарната сметна, че за да се спасят 8 000 постройки, са нужни 26 000 пожарни автомобила. И няма град или щат с такъв ресурс. А и едва ли има данъкоплатци, които биха го издържали година след година защото някога нещо много лошо може да се случи. Да бъдем честни – не обичаме високите данъци.
В разделения ни свят е ясно, че климатичните промени са спорна тема, по която 99% от учените имат консенсус, но не и сред политиците и всички нас. Но е ясно, че нещо се случва. Това означава, че начинът, по който планираме градовете, животът в тях и защитата от катаклизми, трябва да се преосмисли изцяло. Старите методи не дават резултат в новите реалности. Виждаме го с пожарите в Калифорния, наводненията на юг, ураганите по крайбрежията.
И на фона на цялата трагедия, която видях в Л.А. отново ми направи впечатление единството, което американците проявяват когато са в беда. В Пасифик Паласайдс влязохме с Руди Добрев – българин, който живее там. Заедно със съседите си те са поливали къщи и района около тях в борбата с пожара. Мнозина са отказали да се евакуират, за да защитят своите домове. А Руди се върна, минавайки барикадата на полиция и армия, за да им занесе храна, вода и гориво. „Изведнъж всеки започна да се грижи за другия – кой има вода, кой има ток, кой има останала храна, всеки започна да дели всичко. Мисля, че това е надеждата. И ако изгори тук – дано с тези хора някъде да успеем да построим отново. Но имам надежда – мисля, че ще остане. Мисля, че ако беше писано да пламне, досега нямаше да го има.“, казва Руди.
Човешката надежда, която като пламък угасва последна…и която не може да бъде потушена от нищо. Дори и от природно бедствие.
