сн. YouTube
Най-хитрите режисьори в България винаги са избирали атрактивни места, за да снимат филмите си. Сериозна част от успеха на екранните хитове се дължи именно на магията, закодирана в къщи, квартали, лозя, рибарници, морски пейзажи, селски градини. През втората половина на миналия век професията „продуцент" не е от най-тиражираните, тачените и разбираемите в нашенското седмо изкуство. И ако сега Силвестър Сталоун лично избира местата из България, където ще се завъртят камерите на „Непобедимите 3", то през 70-те и 80-години на предишното столетие последната дума е на режисьорите. Едно от любимите места за снимки е прочутата софийска къща на архитект Фингов, в която е създаден кримишлагерът „Бронзовият ключ".
Заснет през 1984 година, той безспорно е един от отличните образци в криминалния жанр. Лентата е пълно потвърждение на думите на великия Алфред Хичкок: „За да направиш добър филм, ти трябват три неща - добър сценарий, добър сценарий и добър сценарий." Авторът е изключителният разказвач Павел Вежинов. Главната изкусителка в историята пък играе Ваня Цветкова. Тя демонстрира страхотна техника, изграждайки образа на красива и фатална млада жена със загадъчно минало. Участието й е шест години след дебюта й в киното, когато тъкмо е направила силните си роли в „Комбина" и „Бариерата". Иван Андонов е събрал много звезди - Любен Чаталов, Стефан Мавродиев, Андрей Чапразов, Анани Явашев, Георги Черкелов, Петър Слабаков, Стоянка Мутафова, Павел Поппандов. Оператор е Пламен Вагенщайн, заснел „Дами канят".
Действителна арена на заплетените игри в „Бронзовият ключ" е небезизвестната
фамилна къща на архитект Георги Фингов
в центъра на София, обявена за паметник на културата още през 1978 г. и в момента тънеща в разруха. Сградата се намира на „Шипка" 38 и е една от първите сгради с елементи от сецесион у нас. Фингов, който строи къщата за семейството си, е първенецът в използването на орнаменти от това модерно течение. Той завършва архитектура във Виена през 1898 г. Макар да има страхотно предложение за работа в австрийската столица, го отхвърля, за да може да се върне в родината си. Работи известно време в Пловдив, после оглавява архитектурното отделение на Софийската община, а след това се труди за княжеските дворци.
„Вложих всичкото си изкуство. Работих с жарта на младежката си фантазия, с желанието да покажа какво би могло да се направи в това време, за да имам скромна, но уютна и удобна къща", казва Фингов за дома си, който строи между 1906 и 1908 година. На входната колона е изваяна женска глава от Андрей Николов, възпитаник на Антонен Мерсие в Екол де Бо-з-ар в Париж. Някои изследователи допускат, че скулпторът е визирал майката на масоните, защото и самият Фингов е бил член на ложата на българските зидари. А той проектира дори интериора. На първия етаж се намират две спални, детска стая, дневна с тераса, баня и веранда над входа. От антрето се влиза във вестибюл със стълба към горния етаж, където са големият и малкият салон, кабинет, трапезария, зимна градина, офис и кухня със сервизен вход.
Стените са облицовани с ламперия
със сърцевидни мотиви. Част от разкоша и уюта са масивните дървени колони, вградена библиотека, мебелите с инкрустации, камината с кош от медна ламарина, кристалните полилеи. Всъщност днес нищо от това не е останало. Стените на къщата са надраскани, някои от прозорците са счупени, дворът е обрасъл с бурени, дървената тераса на втория етаж е полуразбита. Непокътнати стоят единствено скулптурата на Андрей Николов, до която е сложена нова здрава желязна врата с пощенска кутия, която понякога е пълна с брошури.
Архитект Явор Банков пише за сградата: „В разцвета на сецесионовата орнаментика с виещи се по фасадите растения изведнъж изчезва всякакъв орнамент. Още по-важна характеристика е, че помещенията на първия етаж чрез плъзгащи се врати стават общо пространство. А преливащите се пространства са сред постулатите на титана на модерната архитектура Льо Корбюзие. Ето защо тази сграда е не само шедьовър -
в нея са заложени тенденции от бъдещето на световната архитектура."
Фингов продава своя архитектурен шедьовър през 1914 г. на индустриалеца минен инженер Петко Теодоров, брат на министър-председателя Теодор Теодоров. Спряганите причини са финансови, но други коментират, че загубата на невръстния му син е довела до раздяла и с къщата. Национализацията след 1944 г. не подминава този тузарски и луксозен дом и за около 20 години тя е детска градина.
В сценария на „Бронзовият ключ" обаче
собствениците успяват да я спасят от народната власт
Сюжетът на филма се развива във времето, когато по стените висят портретите на Сталин и Георги Димитров, Юнион клуб се счита за шпионска резиденция, а отчуждение сполетява българските богаташи. Много от тях се опитват да използват връзките си с немски офицери, за да изнесат част от богатството си в чужбина и така да избегнат национализацията. Собственикът Атанас Механджиев, в чиято роля е Андрей Чапразов, е привилегирован от властта и така успява да спаси имуществото си. Когато обаче е намерен мъртъв в стаята си, а ключът стои от вътрешната страна на вратата, спекулациите започват. Самоубийство или изкусно убийство, се питат ченгетата. Игрите на големците в държавата заплитат отношенията в семейството, разцепено от мераци за пари, власт и чест. Във филма е използван реалният интериор на къщата, така че, макар и днес вече да не съществува, целият разкош на интериора е запечатан завинаги.
И сега обаче съдбата на къщата не е решена и вълнува софиянци. През годините за нея се водят съдебни битки. След национализацията двете дъщери и внучката на Петко Теодоров продължават да живеят на последния етаж. През 80-те години на ХХ век партерът е взет под наем от Националния институт на паметниците на културата. След реституцията цялата къща е върната на собственичките. През 1995 г. на 92 години умира последната от тях - Мария Теодорова, дъщеря на Петко Теодоров. Нейното
завещание оставя имота на няколко наследници
Кубрат Сакскобургготски, който прехвърля дела си на Яков Джераси, управител на международната фондация „България", по-късно международна фондация „България 2002" в лицето на Жак-Стефан Елия Джераси, американката Линдъл Грей, бивш зам.-ректор на Американския университет в Благоевград, и Румен Манолов, юрисконсулт на Мария Теодорова. Линдъл Грей дарява през 2002 г. първия етаж на фондация „България".
Иск срещу всички собственици завежда Иван - син на неговия брат Теодор. Той настоява за отмяна на завещанието, като изтъква себе си като единствен близък роднина. След като умира, дъщеря му Надежда продължава битката и спечелва делото през 2006 г. През ноември на 2007 г. тя продава имота. Според слуховете сделката е за четири милиона лева.
Елица Иванова
