Островите Лофотен в далечния норвежки Север винаги са били отделен свят - подобна на полуостров верига от диви скалисти склонове, вдаващи се в Норвежко море над Северния полярен кръг. Скандинавският фолклор разказва, че техният дълъг планински гръбнак е обиталище на тролове и валкирии - девиците, които отвеждат посечените воини на Валхала, а фиордите им са драматичен фон на някои от най-величествените викингски саги. В ясната лятна утрин малко дървено корабче пърпори през заледените простори на Вестфюрен, а дирята му къдри съвършените огледални отражения на околните планини.
Капитанът Ян Бьорн Кристиансен (на 69 г.) плава по тези води вече повече от 50 години, от които през последните 40 все с това обветрено корито, което съвсем не по случайност се казва също „Ян Бьорн". Името му подхожда, тъй като човекът и корабът имат много общо помежду си: и двамата са корави опитни китоловци, норвежци до мозъка на костите си - упорити, практични и яки. И двамата носят белезите на многогодишния тежък труд в морето.
През летния китоловен сезон Кристиансен ще харпунира 30-40 малки ивичести кита, ще разфасова труповете на палубата и ще продаде месото направо през борда на местните търговци на морски храни по крайбрежието. Въпреки международния мораториум върху търговския улов на китове Кристиансен и други норвежци упорито ловят малки ивичести китове - макар по практически причини да го правят само в норвежки териториални води. През петте си десетилетия като китоловец Кристиансен е бил свидетел на много бури и в морето, и на сушата. Преживял е опасните години на екологичните войни, когато активисти саботираха и потопиха много от китоловните кораби на Лофотен. Освен това преди няколко години оцелял от ужасен инцидент на борда, когато харпунът рикоширал, едва не го убил и го оставил с осакатена лява ръка. На следващия сезон отново се върнал да ловува китове.
Но в това спокойно лятно утро, докато насочва кораба към стара китоловна база, Кристиансен предусеща края не само на собствената си дълга кариера, но и на един цял начин на живот. Едноименният му кораб е един от едва двайсет, излезли на лов през този сезон - блед отглас от близо двестате китоловци, които обикаляли крайбрежните води на Северна Норвегия в края на 50-те години, когато Кристиансен за първи път вкусил китоловството като обикновен моряк.
Песента им е изпята не заради недостиг на китове, нито дори заради сложната китоловна политика. Причината е далеч по-прозаична и безжалостна: норвежките деца - дори тези, които растат на моряшката твърдина Лофотен - просто вече не искат да стават китоловци. Вместо тоза се стремят към безопасни професии и гарантирани заплати в далечни градове или в шелфовата нефтодобивна индустрия. Затова масово напускат своите островни общности.
Този обрат крие известна ирония. През по-голямата част от своята история Лофотен е бил притегателен център за младите и амбициозните. В своя класически роман за възмъжаването от 1921 г. „Последният викинг" норвежкият писател Йохан Бойер описва легендарната островна верига като „земя в Северния ледовит океан, която всички момчета по крайбрежието си мечтаеха да посетят някой ден - земя, където се творяха подвизи и се печелеха богатства и където рибарите в морето се надбягваха със Смъртта".
В продължение на няколко златни месеца всяка година милиони атлантически трески мигрират на юг от Баренцово море, за да хвърлят хайвера си сред рифовете и плитчините на Лофотен. От повече от хилядолетие рибарите се стичат тук, за да се обогатят от това изобилие. Освен че са възседнали едни от най-богатите рибовъдни райони в света, островите са благословени с почти идеалния климат за сушене на чирози на открито. Трайната и много хранителна сушена треска поддържала викингите по време на дългите им плавания и през Средните векове се превърнала в най-доходоносния износ на Норвегия.
Несметните богатства от търговията със сушена треска и възможността джакпот да очаква всеки мъж с лодка, кураж и малко късмет привличали хиляди търсачи на съкровища. Днес промишлените траулери на големите компании за морски храни от Юга вършат работата на много лодки, като хващат и обработват огромна част от рибата, семейните корабчета са се превърнали в застрашен вид. Рибата още е там, все още наброява милиони и все още е доходоносен бизнес. Но когато старите рибари решат да продадат своите дялове и да се пенсионират, компаниите дават големи пари за техните квоти. Дори тези рибарски синове, които искат да продължат семейния бизнес, могат да се окажат в невъзможност заради цената на кораба и квотата - обикновено около $750 хил.
„Банките не искат да ти заемат подобна сума, ако си на моите години" - казва 22-годишният Од Хелге Исаксен, който напук на всичко е решен да спази лофотенската традиция и да стане рибар. Той живее в Рьост, сплотена островна общност в сърцето на богатите на треска води край Лофотен, и си проправя път в бизнеса по трудния начин - в открита лодка, като вади треските една по една на корда с куки, почти както са го правели неговите прадеди викинги преди хиляда години. Подобна отдаденост не се среща често. През последното десетилетие единствено Исаксен и още един младеж от Рьост решили да си изкарват хляба с риболов. „Аз съм един от новите викинги - шегува се той. - Приятелите ми от училище смятат, че решението ми да стана рибар е леко странно, но определено са впечатлени от парите, които изкарвам."
В сравнение с хилядолетната история на лова на треска в Лофотен комерсиалното китоловство е нещо ново. „По времето на дядо ми не е имало китоловство с лодки - казва 83-годишният Одвар Бернтсен, който е последният жив обитател на неговото рибарско село. - Просто лодките били много малки. Случвало се селяните да убият кит от брега, ако дойдел по-близо, но на това се гледало като на чист късмет и се правело за храна."
Когато търговският улов на китове най-накрая пристигнал в Норвегия, това се случило с гръм и трясък - буквално. През 60-те години на XIX в. норвежкият корабен и китоловен магнат Свенд Фойн изобретил харпуна с взривен връх. Това променило правилата на играта и изстреляло Норвегия начело на китоловните страни по света.
Само че норвежките рибари обвинили новата индустрия за слабите сезони през 70-те години на XIX в., тъй като се смятало, че китовете изтласкват пасажите от риба треска по-близо до брега, където хората можели да ги ловят с малки лодки. След поредица ожесточени спорове между рибари и китоловци Норвегия станала първата страна, забранила лова на китове в своите териториални води, като през 1904 г. обявила десетгодишен мораториум. Оттогава насетне норвежките китоловци преследвали плячката си сред просторите на Северния Атлантик и в богатите води на Антарктика.
Приблизително по същото време риболовната флотилия на Лофотен започнала прехода от платна към машини. Вече по-бързоподвижни, някои рибари се обърнали към китоловството като още един начин да осигурят пълна трапеза - сериозен довод по-късно, по време на Голямата депресия, когато и парите, и месото били кът.
Голямата година за лофотенските китоловци настъпила през 1958-а, когато 192 кораба уловили 4,741 малки ивичести кита. Но през 1973-та, когато Кристиансен купил кораба си, броят на китоловците бил намалял почти наполовина. Оттогава този спад не е спирал.
Причините са не толкова екологични, колкото икономически и социални. Цената на китоловството е висока, а възвръщаемостта е малка. Въпреки че модните ресторанти в Осло все още предлагат стек от кит, много норвежки бакалии гледат на тлъстото червено месо като на храна от времето на Депресията, смятат го за неекологично. Освен това по причина на редица фактори няма голям външен пазар. Така че макар норвежкото правителство да е определило годишна квота от 1,286 малки ивичести кита, на практика китоловците убиват далеч по-малко (едва 533 през 2011 г.). Дори някои от „зелените" организации в Норвегия, по принцип яростни противници на лова на китове, в последно време се задоволяват с бдението край смъртния одър на един поминък, за който се очаква да отмре в рамките на идното поколение. Тъй като популацията на малките ивичести китове в Северния Атлантик се оценява на стабилните 130,000 животни, скромният ежегоден улов на Норвегия се смята за напълно устойчив. Всъщност на изчезване са китоловците.
Отмирането на китоловството и укрепването на промишления отрасъл за улов на треска променят лика на Лофотен и това никъде не е така очевидно, както на остров Скрова. Преди едно поколение той бил процъфтяващо рибарско село с цели осем фабрики, които работели извънредно, за да консервират треска, херинга и друга риба. Според оценките в началото на 80-те години малката общност била дом на най-голям процент милионери в цяла Норвегия. С времето повечето от тях са били изтласкани от бизнеса от компаниите за морски храни от Юга и техните флотилии от преработвателни кораби. С изключение на една всички фабрики на Скрова затворили врати, последната през 2000 г., а населението на острова се е свило до около 150 постоянни жители.
В бизнеса е останала само старата семейна фирма за морски храни „Елингсен". Тя все още просперира, като понастоящем ежегодно произвежда 12,000 тона от сьомгата, която сама развъжда на място, а в продължение на няколко седмици всяко лято купува китово месо от шепата китоловци, които още порят тези води.
„Ако трябва да бъдем честни, китовото месо вече не носи печалба - казва 42-годишният Улф Кристиан Елингсен, представител на трето поколение начело на фабриката. - Продължаваме да го изкупуваме основно от уважение към традицията и старите ни корени." В последно време най-голямото перо в износа на Скрова не са сьомгата и китовото месо, а скъпоценният товар, който всяка есен заминава с пътническия ферибот за Сволвер - неголяма група ученици, които са надраснали малкото общинско училище на острова и са длъжни да си съберат багажа и да напуснат домовете си, за да посещават регионалната гимназия. За повечето от тях пристъпването в този по-голям свят е начало на изцяло нов живот, който ще ги отведе надалеч от Скрова.
„Бих искала да се върна и да се пенсионирам тук, когато остарея" - казва 17-годишната Юне Кристин Хаувик, чиято майка от 35 години работи в рибната фабрика на Елингсен. Засега обаче Юне Кристин върви по стъпките на двете си по-големи сестри, които вече са успели в града. Едната е лекар, а другата адвокат - съвсем друг свят в сравнение със заспалия остров, на който са израснали. В слънчевия есенен следобед Юне Кристин и другите тийнейджъри се качват на ферибота и се отправят към бъдещето, отвъд последния нос към открито море, където всичко изглежда възможно.
Роф Смит, "Нешънъл джиографик", снимки: Маркъс Бийсдейл
