Почина Георги Иванов – създателят на църквата „Св. Иван Рилски“ в Чикаго. Сред българската общност 92-годишният българин беше известен като бай Георги.
"С дълбока скръб научих за кончината на Георги Иванов – бай Георги – основателят на Българската православна църква „Св. Иван Рилски“ в Чикаго. Бай Георги не просто изгради сграда – той създаде дом за българския дух отвъд океана. От мое име и от името на Генералното консулство на Република България в Чикаго изказвам най-искрени съболезнования на семейството, близките и всички, които скърбят заедно с нас. Поклон пред светлата му памет", каза генералният консул на Р. България в Чикаго Светослав Станков.
Именно бай Георги полага основите на църквата през 1996 г. Храмовата сграда пък е закупена малко по-късно – през 1999 г. Заем от 230 000 долара е взет от бай Георги, който залага в банката собственото си имущество като гаранция. С негови средства е извършен и ремонтът и изграждането на олтара, докато църквата се стабилизира финансово. В знак на благодарност скандалният свещеник Валентин Ноцков го прогони от църквата през 2006 г., заедно с други членове, а българската общност го забрави.
Последваха дълги години на дела, които съсипаха финансово и имиджово храма.
През 2014 г. Апелативният съд произнесе своето финално решение и застана на страната на ръководството на храма в лицето на отец Валентин Ноцков. Освен това съдът остави "Св. Иван Рилски" под юрисдикцията на българския диоцез към Американската православна църква ОСА и отхвърли иска около Георги Иванов за провеждане на общо събрание.
Преди няколко години група от изгонените заедно с бай Георги решиха да откупят заемите на храма. Бизнесменът, който има детски градини, заделя над 400 000 долара в отделна сметка за целта. Действията му обаче са спрени от бизнесмена Михаил Михайлов, който с помощта на добри адвокати успява да откупи сградата на храма, надявайки се, че бай Георги ще дари отделените пари на него.
Иванов бил силно притеснен от идеята храмът да бъде дарен на МБУ (Малко българско училище) или пък другата идея, която Михайлов първоначално лансира - за създаването на частна църква.
Така Михайлов не успя да спечели подкрепа и от Георги Иванов-градинаря. Във видео във Facebook Иванов казва, че е готов да откупи заемите, но не иска Михайлов да участва в управлението на църквата. "Целта е той да не участва в нашата организация. Искаме да бъде самостоятелни.", казва Иванов и добавя - "Аз знам какво иска. Иска той да командва - човек, който нищо не разбира от църковни работи".
Из книгата "Българските църковни общини в Америка и Чикаго"
За мнозина от нас първата среща с Чикаго е книгата на Алеко Константинов “До Чикаго и назад”. Георги Данаилов писа “До Чикаго и назад сто години по-късно”, в наши дни. Ние сме в Чикаго за по-дълго. Може да пишем, може и да не пишем, както би казал шопа. Това, пътуването “До Чикаго и назад”, го нямаме за нищо. И е трудно да кажем кое е “назад”- назад до Родината или назад до Чикаго?. Това пише Георги Иванов в книгата си и продължава "Но със сигурност можем да кажем, че не сме безразлични към ставащото както там, така и тук.
През 2004 г. и в следващите няколко години, в Чикаго се случиха събития около нашите православни църкви, които разбуниха духовете така, както преди 20 - 30, та и повече години. Струва ми се, че нещата не бяха казани достатъчно ясно, или бяха представяни сами за себе си, малко хаотично, емоционално и едностранчиво. Прозираше недостатъчно познаване на историята, оставена ни от нашите предшественици тук. Още по-малко се осъзнаваха опастностите за българските църкви в бъдещето. Говоренето беше на първо място, нямаше факти, нито подкрепящи ги документи. Опита за публична дискусия се превърна по-скоро в монолог. Чуваха се гласовете на едната страна. За другите беше спусната плътна информационна завеса. Това създаде предпоставки да се насади мнение, вместо да се даде възможност хората да си съставят мнение. Даде се превес на лоялност към личности, вместо на лоялност към обществените интереси. Няма да е пресилено ако се каже, че взимането на ясна про-българска позиция беше тест за родолюбие. На този тест мнозина се провалиха."
Бягството на Георги от комунистическа България и животът му по света
Георги Иванов е един от многото наши сънародници принудени от обстоятелствата да напуснат България по времето на комунизма. Техният път не минава през граничните контролно-пропускателни пунктове. Те нямат върху паспортите си печат излязъл. Те дори не са имали и паспорти. Техният път е минавал през безпътието - през граничните ограждения и бразди, секретните постове от които стрелят без предупреждение, или по дълги и сложни пътища водещи към свободата. Ето и какво разказва той:
„Роден съм на 28 януари 1933 г. в село Вардим, Свищовско на брега на Дунава. Аз съм четвъртото дете в семейството. Баща ми се казваше Тодор, а майка ми Калина. Другите три деца са момичета – Стефана, Яна и Гергица. Eдва три годишен оставам без баща. Починал от туберкулоза. Нямам спомени от него. От майка си знам, че е бил хубав, работлив, среден на ръст, спортист, председател на юнашкото дружество в селото“. Роднините по бащина линия, много скоро след неговата смърт, започнали да подхвърлят на майката, че трябва да си търси мъж, който да поеме грижите за нея и децата, добитъка и малкото земя която имали. Изгонили я заедно с децата от дядовата им къща. Намерили и жених, в Белене. Там Георги тръгва на училище. С завършването на учебната година свършва и брака на майка му. Пастрока се отнасял зле към доведените деца. Връщат се във Вардим. Приютява ги една от сестрите на майка му. Но селския живот иска мъжка ръка, която да се грижи за земята. Така майката се принуждава към трети брак с вдовец с две дъщери и един син. В това многолюдно семейство Георги е най-малък и най-уязвим. Новият баща не пропуска повод да му се кара, дори да го бие. Майката не издържа, напуска го и остава отново сама с децата. Още от ранна възраст Георги разбира, че детството за него вече е свършило. Пасе добитъка на съседи, работи по овошни и зеленчукови градини, ходи на училище. Завършва прогимназия с отличие и спира до тук.
"Немотията в семейството беше голяма, както и немотията в държавата след войната. Няма пари, няма и какво да се купи", разказва Георги. От по-възрастни в селото научава, че набират бригадири за строежа на железопътната линия Ловеч-Троян. През пролетта на 1948 г., едва 15 годишен заминава на строежа. Работи до есента. Освен парите които спечелва, получава и купони с които може да си купи плат за костюм. На пук на битуващия израз, че от работа не се богатее, а се гърбавее, Георги разбира, че с труд може да се постигне много. С труд, разум и пестеливост. Мечтата му е да има собствен дом, след годините живот из чужди къщи и чужди хора. В края на 40-те години няколко от турските семейства от селото се изселват за Турция. Основната причина била, че ги карат да влизат в ТКЗС-то с имота и добитъка си. Едно от тези семейства му предлага да му продадат една малка къща с двор до реката. Със спестените пари и заеми от познати осъществява мечтата си.
Потяга къщата, подменя покрива и пода подновява оградата, иззижда тоалетна и баня. "Всичко правех с голям мерак, за себе си, но най-вече за майка ми". През пролетта на 1954 г. е взет да отбива военната си служба като трудовак. Работи по строителството на язовир Георги Димитров. След уволнението се връща на село, където работи каквото намери - градинарство, строителство, механик, шлосер. Към всяка работа се отнася като че е професията на живота му. Старае се и изучава тънкостите на "занаята", независимо какъв е той. Пролетта на 1957 година се оказва решителна за бъдещето му. В селото се заговорило, че в Свищов има отворено бюро на българо-чешка комисия, която набира работници за Чехия, за областите които били населени с немци преди войната.
Много от тях, немците, били загинали във войната, други избити от победителите, а малкото оцеляли се изселили кой в Източна, кой в Западна Германия. Работната ръка в тези области била недостатъчна. Сега се търсили хора от България с опит в строителството и селското стопансто. Георги има вече натрупан опит и в едното и в другото. Приятели го посъветват да подаде молба, което и прави. Времето минавало без да получи никакъв отговор. Загубил вяра, че ще бъде одобрен. Но ето, известието дошло. С писмо е поканен да се яви в София на посочен адрес, да носи със себе си бельо, дрехи и тоалетни принадлежности. Чехия На 17 юни 1957 г. група от 30 млади мъже се качват на влака в София и потеглят към град Усти над Лабем - чешки град близо до границата с Източна Германия. От гарата с автобус са откарани в едно село на около 20 км. от града. Разбират, че до есента ще работят, в селското стопанство. След това по фабрики в околността. Настаняват ги в стопанския двор на кооператива, където има спални и столова. Основната работа била да косят трева. Няма техника – с ръчни коси. Работата е на норма. Домакините остават неприятно изненадани от производителността на българите, които работели здраво. Изпълнявали и преизпълнявали нормата, а от там и заработените пари. Това не се харесало на домакините. Опитали се да увеличат нормата и да намалят надниците. Нашите отказали да излизат на работа. Твърдата им позиция се оказва печеливша. Остават старите условия. Така до края на лятото Георги се вижда с толкова много пари, колкото не си е представял, че може да има някога. За кратко в общежитията са настанени група чехи студенти – бригадири.
Един от ръководителите им бил на бригада в България по времето на строежа на прохода на Републиката. Често запявали с Георги песента „Елате хиляди младежи”. Сред тази група студенти се оказва и бъдещата му съпруга. "Запознанството ни стана няколко месеца след като бригадата им свърши. С приятели бяхме в ресторант. Един от тях ми казва да погледна към съседната маса, където бяха седнали две млади момичета и едни мъж. Според приятеля ми, едната от тях много често поглеждала към мен и коментирала нещо с компанията си. Върви вика, покани я да танцувате. Отидох, като първо поисках разрешение от мъжа с тях. Танцувахме танго. Тя ме попита не я ли познавам. Едва сега си спомних, че тя е една от студентките- бригадири, Вяра. Така стана. Една година по-късно се оженихме, това е лятото на 1960 ". Живеят при родителите й. Тя е пред дипломиране със специалност славянска филология. Започва работа като гимназиална учителка по чешки и руски езици.
Животът прекарва Георги през множество нови длъжности, професии и житейски събития. Така се стуга до заветната дата. На 2 септември 1975 г. той каца на международното летище в Ню Йорк. Спестените пари с които пристига ще го предпазят от изненади поне в началото. А разчита и на приятелите от лагера дошли по рано. Изненада има и тя идва още с кацането му на американска земя. Изпратен от Виена от чехи, тук е посрещнат също от чехи. Още с посрещането на летището в Ню Йорк му казват, че една българка била отправила искане до различни емигрантски организации работещи с хора от Източна Европа, търси българин разбиращ от градинарство. Чехите, разполагайки с биографията му смятат, че е подходящ кандидат. Ще го свържат с нея на следващият ден. На въпросът как се казва, отговарят Надя Въжарова и нищо повече. Така и става, на другата сутрин свързват Георги по телефона с госпожата. След кратък разговор, тя го кани да отиде при нея допълвайки, че неговите временни домакини – чехите знаят къде е тя. Чехите го откарват до адреса с кола. А адресът се оказал луксозен хотел някъде в Манхатън.
"На входа стой портиер в униформа с лампази и фуражка. Отваря ми вратата, а друг ме отвежда до асансьора. Озовавам се пред апартамента на Надя Ножарова. Още не заглъхнал звъна на звънеца и вратата се отвори. Появи се една красива жена, средна на ръст, с неопределена възраст, облечена в дълъг пеньоар. Покани ме обръщайки се към мен с думите "влизай моето момче". Въведе ме в един огромен хол, обзаведен с тежка мебел. По стените бяха окачени картини в солидни рамки. Покани ме да седна. Настаних се в един фотьойл пред ниска масичка върху която имаше фруктиера с плодове. Попита какво желая за пиене – вода, чай, кафе, джус? Аз не се стърпявам да попитам къде ще да е тази градина за която й трябва градинар и попитах." Георги получава отговор веднага. Графиня Надя де Наваро Фарбър (Въжарова), да графиня, отговаря, че има имение на около 80 мили от Ню Йорк на крайбрежието на Атлантическия океан. Апартаментът бил градската и резиденция.
Графинята предлага още същият ден да отидат до имението. Ако на Георги му хареса мястото, работата и условията да остане. И заминават. "Пътувахме с нейна кола. Шофьора беше французин. С нас беше и един чех. Той й бил масажист. За него по- късно казваше, че бил педераст. Тя изобщо не си мереше думите, както казват, беше цапната в устата. Криеше си годините, но се изтърва веднъж да каже, че има внучка на 16 години." Георги е поразен от това което вижда когато спират пред имението. Затруднява се да каже броя на стайте и салоните - 10 или 15. Двора - градина е 6 декара. Голям плувен басейн. По добре оформено стълбище се стига до тясна пясъчна ивица обливана от вълните на Атлантическия океан. Запознава се с останалите от персонала - освен шофьора французин и масажиста чех има още 4 поляка - трима мъже и една жена, готвачка. Имало още един, за който по-късно разбрал, че бил със статут на любовник на графинята.
"Ще живееш в стая на долния етаж. Храненето е в кухнята с останалия персонал. Градска отпуска няма. Жени не ти трябват. Ако си много на зор, мастурбирай!", кратко и ясно се изразява Графиня Надя Наваро - Фарбър. Задълженията са ясни, почивката свърши, захващай се за работа. „То една работа! Подрязване храстите, прекопаване около корените на цветята, плевене, поливане“. Веднъж седмично Георги придружава готвачката да пазарува продукти за кухнята.
След два месеца му се обажда Любо от Чикаго. „Да ме чуе, да разбере как съм се устроил. Покани ме да го посетя в Чикаго. Там имало много българи. Ако ми хареса можело да остана.“ Георги иска позволение от Надя, което получава. Получава и предупреждения - ако смята да изкара при нея зимата и след това да се маха на някъде, да го направи още сега. Така, малко преди края на 1975 г. Георги се озовава в Чикаго. На летището го посрещат Любо и Мишо. Още първият неделен ден го завеждат в черквата Св. София, старата която е била в една къща на Irving Park и 3827 N Lawndale Там се запознава с Йордан Пиналски сподвижник на Г. М. Димитров - доста авторитет водач на земеделците - Никола Петковисти в Чикаго. Последния се обърнал към старите емигранти и ги призовал да помогнат кой с каквото може - квартира, обзавеждане, работа. Драго Стоянов, собственик на билдинг с 16 апартамента, му предлага самостоятелна стая в апартамента в който той живее срещу наем от 50 долара на месец. Мишо му намира работа няколко дни по-късно - почистване на офиси в даун-таун. Работи за 3 долара и 80 цента на час.
Първия му чек в САЩ е за 152 долара. Има и за наем и за храна и за дрехи! С много добри спомени е от старите емигранти, които оказвали помощ на всеки новопристигнал. Георги продължава да работи нощем в същия билдинг. Изхвърля чували с боклук по товарния асансьор. Намира допълнителна работа и за през деня. Често вижда гневното лице на супервайзора да му крещи за щяло и нещяло, а Георги не го разбира. Сериозно се замисля дали това е онова което търси. Решава да се върне в Австрия. Когато споделя това с Коцето Щерев, председателя на настоятелството на църквата Св. София, той го съветва да си извади временен американски паспорт, нещо като пасаванОт време на време се чува по телефона с познати от лагера в Австрия, устроили се сега в Ню Йорк. Имали детска градина там. Споделяли, че този бизнес е добър и с добра перспектива. Животът поскъпва, заплатата на мъжа в семейството не е достатъчна, все повече жени трябва да работят. А за да работят, трябва да оставят децата си в детски градини. Когато един българин тук в Чикаго го заговаря за евентуално партньорство да отворят детска градина, Георги е готов, приема веднага. Той знае от приятелите си в Ню Йорк за този бизнес. Детската градина започва да функционира през септември 1981 г. Противоречия с партньора водят до проблеми. Градината е обявена за продажба на търг. Георги участува в търга и го печели. Става едноличен собственик, както се казва – сам си е чорбаджия. В България, Георги е мечтал за собствен дом и е създал такъв. Собствен дом създава и в Чихия. Мисли за собствен дом и тук в Чикаго. Купува празно място през 1986 г. в непосредствена близост до огромен парк от който го дели една улица. Изготвянето на плановете отнема една година. Проекта е за двуетажна постройка, както всички останали наоколо. На първия етаж ще бъде детска градина, а на втория два обширни апартамента. През пролетта на 1988 г. започва да строй. Огромна част от работата извършва сам. В късната есен на 1989 г. се нанася да живее в новият си дом. Отваря и детската градина. Между временно е сключил втори граждански брак. Довел е съпруга от България. Тя с ентусиазъм и професионализъм се включва в семейния бизнес, поемайки ръководството на двете детски градини. Ктиторство (дарителство) Относително спокойния живот на българската емиграция в Чикаго тече нормално.
Има няколко партизанстващи групи, най-вече тези на земеделци, монархисти и анархисти, които се опитват да наложат влияние над общността. Георги остава настрана от тези партийни дрязги. Редовно посещава неделните църковни служби. Собственоръчно изработва малък иконостас посветен на светите братя Кирил и Методий и го дарява на църквата. Същият все още стой от ляво в залата на църквата св. София (Des Plaines). В един кратък период от време, започва смяна на свещениците. Първият свещеник, отец Енев е изгонен без обяснения. Вторият, монаха Дамян, също.
Сред общността се заговорва да се изиска свещеник от България. Тази идея се прокарва най-вече от „новите“, дошли от Пиринския края. Сред старите емигранти се прокрадва съмнението, че българските тайни служби имат пръст във всичко това. През есента на 1982 г. в Чикаго пристига изпратен от България поп. Още на следващата година той се забърква в една сексуална история която води до разединяване на българската общност за дълги години. В края на 1995 г. група българи решават да учредят втора църква. Кръщават я на небесния покровителя на България и българския народ св. Иван Рилски. Обръщат се с молба към Георги да предостави салона на детската градина за неделни служби, докато се намери трайно решение със сграда за тази цел. Георги и съпругата му с готовност приемат да бъдат домакини. Службите започват от февруари 1996 г. „В неделя сутрин с жена ми разчиствахме салона. Поставяхме сандъчета с пясък за свещи. Подреждаме маса, попа да си сложи антиминса и евангелието. Събираха се 10 до 20 и повече богомолци, най-вече хора от старата емиграция.
След службата хората остават на приказки, сладкиши и кафе. Разговорите се водят около това - как и кога ще можем да се сдобием със собствена черковна сграда. Събираме пари. Доста хора дариха по няколко хиляди долара. Правехме вечеринки в салони които наемахме. Това с вечеринките беше интересно. Жените приготвяха храна и лакомства, мъжете носехме пиенето. Плащахме си за вход, както и консумацията която сами си носехме. Това беше една от формите да събираме пари“. От време на време в Чикаго излизали за продан черковни сгради. Решават да купят една такава обявена на търг.
„Внесохме капаро от 20 000 долара в очакване деня на търга. Председателя на настоятелството беше поел грижата да осигури банков заем с който да гарантираме средствата, ако спечелим. Предварително си бяхме сложили таван от 280 000 долара. Вечерта преди търга се събрахме за последни доуточнявания. Тогава председателя връчи предварително написаната си оставка като такъв, заявявайки, че заем няма и той е до тук и напуска. Настана гробно мълчание. Попа се обърна към мен с въпроса, какво ще правим сега, Георги? Нямаше какво толкова да му мисля и обръщайки се към всички казах, че аз ще осигуря заема“. Така на сутринта опиват на търга, подават офертата в запечатан плик и чакат. След няколко часа се разбира, че те печелят. За да получат ключовете, трябва да представят гарантирани парите. Георги взема заем, залагайки като гаранция пред банката собствената си къща! Ентусиазмът е голям! Започват ремонти, изграждане на олтар, изписване на икони. Всичко това струва пари, каквито църковната общност няма. Тук отново е Георги, който финансира с без лихвен заем тези дейности. Така, благодарение на Георги Т. Иванов, българската общност в Чикаго се сдобива с още една църква, тази на 5944 W Cullom Ave, Chicago. Първата служба е извършена на 7 февруари 1999 г. През 2009 г. финансира извършването на ремонт на черквата Св. Архангел Михаил в родното си село. Надписът на фасадата на църквата гласи, че ремонта е извършен „със средствата и обилните разходи на всепочтенния и благочестив господин Георги Иванов“
