Пенсии: Френският парадокс на равенството

ЖАН-ФИЛИП ДЕЛСОЛ*, „Ле-з-еко“

Във Франция има фикс идея за равенство. Пенсионната реформа обаче показа, че французите го приемат за свещено само когато трябва да пазят свои привилегии. Във Франция няма нов закон, който да не черпи своята аргументация от загрижеността за равенството, а пък неравенството е обвинявано за всички злини. Тази фикс идея за равенство заразява всичко - от колежа, където трябва да учат всички, и бакалавърската степен, която всички трябва да получат с риск дипломата да бъде превърната просто в лист хартия, през равенството на половете срещу законите на природата и това на думите, колко хубаво звучи „унисекс“, до това на животните, които би трябвало да придобият човешки права... Законът за пенсиите стана жертва на това широко разпространено вярване, като накара правителството да иска една и съща система за всички французи без изключение.

Равенството е свещено

Французите обаче бързат да обявяват равенството за свещено... само когато трябва да пазят привилегиите си. Сега пенсионната реформа показва нагледно това. Протокомунистическите синдикати отричат своите корени, за да защитят придобитите си предимства, а реформаторските организации отхвърлят въвеждането на единна възраст, без да ги е грижа за дефицита. Задължителните вноски за пенсионно осигуряване на равнище от 28% са сред най-високите в света. Държавните разходи за пенсии като дял от брутния вътрешен продукт (БВП) във Франция възлизат на 14% - близо два пъти над средното за страните от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР). За сравнение те са 4,6% от БВП в Канада, 7% в САЩ, 5,2% в Австралия и 5,1% в Нова Зеландия... Но какво значение има това, всеки би искал другите да плащат за него. Въпреки всичко никой не признава, че хората, които печелят от специалните пенсионни режими, се държат сякаш „пътниците съществуват само заради доброто на кораба“, по думите на лорд Актън. С други думи, като че ли услугите, за които те получават пари, за да ги предоставят, са направени повече за тях, отколкото за хората, които те наричат „доброволни потребители“, за да бъде забравено, че всъщност са клиенти. Нашите пенсии страдат от прекалено много неравенства, поддържани от всички данъкоплатци в полза на някои хора.

 Различия, които не могат да бъдат заличени

Реформата на президента Еманюел Макрон обаче иска да въведе един прекомерно унифициран и егалитарен режим. Едностранчивата политика и едностранчивите доводи винаги са опасни, а равните условия може да се изродят в тирания, дори когато е дегизирана просто като фин деспотизъм. Животът е по-сложен от онова, към което биха искали да го приравнят идеологиите, и социалната тъкан се подхранва от нашите различия, които не могат да бъдат заличени. Равновесието на интересите и нуждите можеше да оправдае пенсионен режим на солидарна и егалитарна основа за всички плюс допълнителни режими - задължителни, но оставени на свободния избор на всеки. Това щеше да е отваряне за капитализацията, която навсякъде предлага по-високи пенсии на по-ниска цена. Реформата можеше да е много по-справедлива и приемлива. Вместо това новият режим накрая ще бъде фрагментиран - неприложим за полицаите, различен според възрастовата група, придружен от специфични мерки за преподавателите и самонаетите... И от данъкоплатците ще се искат пари. Максимализмът може да има обратен ефект. Не е подходящо нито да бъде заклеймявано равенството, нито то да бъде превръщано в единствена мярка за всяка политика и морал. Известно равенство е необходимо за сцеплението на всяко общество. Известно неравенство - също, като плод на свободата, за да върви светът напред. Прекалено голямото неравенство е разрушително за социалната връзка, когато е нелегитимно. „Свобода - колкото е необходимо, равенството - колкото е възможно“, предлагал мъдро (френският министър на финансите Ан Робер Жак) Тюрго на крал (Луи Шестнайсети, б. прев.), за да бъде избегната революцията. Той не е бил чут! /Превод от френски: Николай Станоев/