Тези дни „24 часа" се оказа поредното издание, което разстила върху няколко страници хвалебствия за един стар комунистически любимец, който напоследък играе на тънката българска струна по темата „аз постигнах американската си мечта". В огромно интервю Тодор Трайчев разказва колко богато живее в Америка, как България е отвратителна държава, как е сърдит на българите и изобщо повече не ще и да чуе за Родината си. Ако това беше някой си неизвестен Пенчо, който действително в България е имал спънки в живота, човек да махне с ръце и да приключи. Но иде реч не за Пенчо, а за Тодор Трайчев. Същият, който в дует с бившата си жена Мариана бяха любимци на Партията, която ги сочеше като социалистически трубадури. Някога те бяха галеници на системата. Дуетът им пълнеше радио- и телевизионните програми с тъпите си песнички за червените рози и социалистическия реализъм в любовта. Е, имаше там в репертоара им и една-две кахърни композиции от кумова срама, като например „Искам да те нарисувам", където любовта се разглеждаше и в по-общочовешки аспект, извън комунистическия стандарт, но причината за появата им бе, че не можеш да издадеш цяла грамофонна плоча само с песни по калъпа на Партията. Но пък „Работническо дело" и „Народна младеж" от сърце харесваха този дует. Постоянно им отделяха големи вестникарски страници я за интервю, я за да ги потупат по рамото преди поредния фестивал на ангажираната песен, я после да ги похвалят как са го спечелили. Плочите на Марияна и Тодор Трайчеви не можеха да се отчетат с огромни успехи - залежаваха си по рафтовете, но пък „Балкантон" ги издаваше в огромни тиражи. Все пак любимци на системата са. Мариана и Тодор Трайчеви за комунистическите медии в България някога бяха пример за социалистическо семейство, което композира социалистическа естрада със социалистически текстове и ги пее скромно, пак по социалистически. Ей-така си живяха те при комунизма. Може дори да се каже, че бяха изпълнили „комунистическата си мечта".
Но строят взе, че падна. И буквално на следващия ден Тодор Трайчев изведнъж разлюби досегашната система, която го бе възнесла на ръцете си, и със същата жар залюби Америка. Тутакси емигрира с жена си, която вече на американска земя разбра онова, което май само тя, горката, не знаеше - че той любел всичко женско наред. Та взеха, че се и разведоха. Каква мечта постигна по-натам в живота си Мариана Трайчева така и не стана ясно. Явно момичето наистина е било скромно, защото повече не се появи пред прожекторите. Затова пък Тодор Трайчев не слезе от вестникарските страници. Започна да дава интервюта на килограм колко добре е напаснал живота си в Америка. Как е развил бизнес с продажби на имена на звезди на наивници. Плащаш си хилядарките, хоп - Трайчев ти дава сертификат, че някъде там на осмо съзвездие в девето има една звездичка, дето ще е кръстена на теб, демек ще се казва Марийка. О, ама името ти е Грозданка - ми, няма проблем, ей-онази другата звезда, дето е в Третата вселена, тя ще се казва Грозданка, ти само дай хилядарките.
Сетне, като разпродаде де-що имаше звезди, Трайчев се върна малко поомърлушен в България, за да върти бизнес с шкембе чорба. Ама не стандартна, моля ви се, той е специален, затова неговата шкембе чорба ще е желирана. А дали на Балканите някой яде желирана шкембе чорба, това са вече подробности. Логично желираните му „деликатеси" не се купуваха и Трайчев пак пое към Америка. Но понеже той още от комунизма обича да е пред прожектора и населението да е информирано за всяко негово начинание, та сега в „24 часа" пространно обяснява новите си бизнес начинания. А наивната репортерка в България, която нито е чувала за комунистическите му песньовки, нито знае какъв и що е бил, го слуша, кима с възхищение, зер ето, човекът е в Америка, това е велико и трябва да го похвалим.
На коя точно част от живота на Тодор Трайчев обаче трябва да се вярва - на хвалебствията в „Работническо дело" за соцестрадата му някога или на хвалебствията в „24 часа" за американската му мечта днес? И дали, ако Трайчев беше живял по османско време, нямаше да си изкарва хляба с хвалебствени слова за султана? Понеже има една категория хора, за които този точно начин на живот е просто черта в характера. Байганьовска черта, приличаща малко на онази единствена гънка отзад под кръста. Чертата е толкова характерна, че утре, ако Америка тръгне да се срива, той ще е първият плъх, който ще я напусне. Странното е не, че има наивни репортерки, които да публикуват подобни интервюта - винаги ги е имало; странното е, че явно вече и редакторите над тях са толкова наивни, че всеки Пенчо, обадил се от Америка, се превръща в огромно, важно и хвалебствено интервю, в което поради наивността и липсата на всякакви знания у репортерката липсват каквито и да са адекватни въпроси за миналото на този Пенчо.
