Убийството на Кадафи е петролна сметка без кръчмар, става ясно от доклада

Фредерик Бобин, „Монд"

Когато бившият френски президент Никола Саркози вземал през 2011 година решението да се намеси в Либия, една от целите била да се засили френското влияние в Северна Африка и да подобри политическото си положение във Франция. Това се твърди в документ на Комисията по външна политика, огласен на 14 септември т.г.

Докладът разследва процеса на вземането на решението, което превърна една намеса (която имаше за цел да помогне на цивилното население в Бенгази, заплашено от репресиите на полковник Муамар Кадафи - една „надценена" заплаха, твърдят депутатите) в операция, целяща свалянето на режима.

Текстът е рязък и обвинява и британския министър-председател от това време Дейвид Камерън, че е „основният отговорен" за провала на въздушната военна намеса, която доведе до падането на Кадафи и гражданската война, от която ислямистите извлякоха полза в цяла Северна Африка. Текстът обвинява Камерън в липса на „добре структурирана стратегия".

Но решението за намеса в Либия е било взето в изпълнение на резолюция на ООН, в основата на която е Франция, отбелязват депутатите от Уестминстър. По-точно документът цитира разговор между отговорни лица от френските тайни служби и държавния секретар на САЩ тогава Хилъри Клинтън.

Разказани от Сидни Блументал, съветник на госпожа Клинтън, целите на френския президент се подреждат така: желание да се получи по-голяма част от либийския петролен добив; желание да се увеличи френското влияние в Северна Африка; да се позволи на френската армия да преутвърди позициите си по света; да се отговори на проектите на Кадафи да измести Франция във франкофонска Африка; накрая е искането да подобри своето политическо положение във Франция.

Британските парламентаристи назовават нещата точно: Четири от тези пет желания са съответствали на интереса на Франция. Петото представлява личния политически интерес на президента Саркози. Докладът отбелязва „възможните електорални ползи" от едно активно поведение в Средиземно море, което би трябвало да отговори на загрижеността на избирателите по въпросите на имиграцията, ползи, очаквани от Саркози година преди президентските избори през 2012 г.

В британския доклад не е забравен и Ален Жюпе, тогава министър на външните работи на Никола Саркози - цитира се алармисткото му представяне на положението в Либия по време на дебатите в Съвета за сигурност, което е в полза на резолюция, позволяваща намесата. Положението на място е по-тревожно от всякога, декларирал тогава г-н Жюпе, Остава ни малко време, може би е въпрос на часове.

Документът говори и за натиска на либийските изгнаници във Франция, които разполагаха със съюзници сред френския интелектуален истеблишмънт.

В сутрешното студио на ВВС Криспин Блънт, председател на комисията по външна политика на камарата, сподели: Ентусиазмът на французите ни увлече да се намесим, за да бъде защитено населението на Бенгази, като в същото време заплахата беше явно пресилена.

Според комисията са били възможни „политически решения", след като защитата на Бенгази е била осигурена. Бившият министър-председател Тони Блеър лично се обадил на Муамар Кадафи, за да обсъдят развоя на нещата. Но, отбелязват със съжаление депутатите, британското правителство се било концентрирало изключително във военната намеса.

В Обединеното кралство този документ от 49 страници изглежда като отклик на доклада „Чилкът", публикуван на 6 юли, който обвиняваше Тони Блеър за условията, при които страната се е ангажирала на страната на САЩ в Ирак през 2003 година, действие, оставило дълбока травма у британското обществено мнение. По-специално британските депутати отбелязват, че уроците от Ирак не са взети предвид.

Според документа резултатът от намесата на французи, британци и американци е „политически и икономически провал, сблъсъци между племена и милиции, хуманитарни и мигрантски кризи, мащабно нарушаване на човешките права, разпръскване на армиите на Кадафи по целия регион и експанзия на ИДИЛ в Северна Африка".

На Луи Арагон дължим този красив израз: Трябва да съдим за тогава с тогавашните си очи. Възстановката на събитията, довели до едно или друго политическо решение, се натъква винаги на едно и също препятствие: как да се предаде „тогавашният" климат, политико-медийната атмосфера на момента. Докладът за западната намеса в Либия през март 2013 година, който публикува тази седмица Камарата на общините на Обединеното кралство, не избягва това препятствие.

Докладът съдържа много добри неща. Той е суров спрямо двамата европейски политици начело на страните си по това време - Никола Саркози и Дейвид Камерън, които поемат инициативата за тази намеса. Барак Обама в началото е по-сдържан, но се оставя да бъде убеден под натиска на своя държавен секретар Хилъри Клинтън. Без Съединените щати Франция и Великобритания щяха да са военно неспособни да проведат операцията.

Изготвен от Комисията по външна политика на камарата, докладът съдържа детайлно припомняне на фактите. Отприщена от умножилите се „арабски пролети", в Либия на полковник Кадафи започва гражданска война. Ядрото на раждащото се въоръжено въстание, подпомагано по-специално от Саудитска Арабия и Катар, се е установило на източния бряг, в Бенгази. Цивилното население на втория по-големина град в страната е заплашено от контраатака на моторизираните войски на режима.

Арабската лига и Африканският съюз искат чужда намеса. Много журналисти и неправителствени организации наблягат на риска - повече от правдоподобен - от клане на цивилни от кадафистките орди. Съветът за сигурност на ООН дава съгласието си за намеса в името на защитата на цивилното население. Лондон, Париж и Вашингтон обаче отиват далеч отвъд това съгласие и в продължение на повече от два месеца провеждат бомбардировки, които дефакто подпомагат напредването на въстаниците по суша.

Напълно справедливо британският доклад отбелязва, че от конкретна намеса с цел защита на населението на Бенгази трите страни са преминали към операция за смяна на режима - нещо, което ООН не е гласувала и за което нито Русия, нито Китай са дали съгласието си. Докладът набляга върху безотговорността на намесващите се в Либия три западни държави: след срутването на режима пълната липса на организирана опозиция изоставя Либия на войните на отделни милиции, на джихадистите и на хуманитарната драма на бежанците. Ако намесващите се не са били готови на едно дълго и скъпо „наблюдение и контрол", придружаващ политическите развития след Кадафи, тогава не е трябвало да се подкрепят бунтовниците.

Британските депутати пишат, че заплахата, тегнеща над Бенгази, е била преувеличена. Може би. Но по това време, в момента на тогавашното политическо решение, не така оценяваха ситуацията наблюдателите - включително руските и китайските.

Без западните въздушни атаки Триполи наистина нямаше да падне в ръцете на бунтовниците, обаче гражданската война щеше да се точи дълго, стигайки в крайна сметка до същия резултат: разпадането на държавата, която всъщност не беше и държава, и появата на действащи джихадистки групи (които още тогава присъстваха сред бунтовниците).

Либия на Кадафи не беше онази мостра за вътрешна и регионална политическа стабилност, както може да се подразбере от доклада. Ала работата на британските депутати потвърждава черно на бяло, че намесата е трябвало да спре след защитата на Бенгази. Да се отиде отвъд това изискваше връщане на въпроса в ООН и едно сериозно обмисляне на бъдещето на тази страна. Не го направихме, уви!