„Джозефин никога не си позволяваше да се замисля върху нефункционалното си семейство. Тя просто погребваше тези мисли и неприятни емоции в едно тъмно ъгълче на съзнанието си. Всеки път, когато усещаше, че преживява отново и отново семейните несгоди, тя бързо организираше неудобните мисли за складиране в най-тъмното и непревземаемо пространство на съзнанието си. После тя се съсредоточаваше върху работата си. Религията и работата се превърнаха в страст и бягство от действителността. Те бяха като предпазно одеялце, което я закриляше от всички неприятни капризи на живота. Те запълваха целия й съзнателен живот. Когато тези одеялца не бяха достатъчни, тя се научи да създава други пухкави покривалца като терапията на д-р Гърсон. Тя успяваше умело да прехвърли вниманието си върху нея, надявайки се да я следва педантично, за да заеме по-голямо място в живота й (и този на всеки около нея). Ето така тя се опитваше да се откъсне от емоционалното си страдание.”
Това е цитат от моята книга: Walking Next to Cancer. A Pilgrimage Through the Self. Много семейства изглеждат нормални на пръв поглед, но са нефункционални в действителност. Емоционалното оцеляване в такова семейство е стресиращо и често води до порутено съществуване на съзнанието и духа. Тези вътрешни терзания и страдания
могат да причинят агония и покруса
Здравословното развитие на индивида, емоционално и физическо, се превръща в огромно предизвикателство. В отговор на тази терзания в нестабилната фамилна и социална среда на израстване много от нас се пристрастяват към наркотици, алкохол, покер, религия, секс, работа, храна или към поведения, които непрестанно изискват вниманието на околните. Нека да разгледаме работата като пристрастяване. Често ви наричат „работохолик”, нали? Вие пък се гордеете със способността си да се справяте с огромни работни натоварвания. Постигате всичко, което си пожелаете в живота. Поласкан(а) сте от вниманието на околните върху вашата персона. Като всички останали пристрастявания работата е тази, която прикрива болката ни и удовлетворява нуждите ни. Тя е бягство от реалността на истинските ни мисли и емоционални преживявания. Тя се оказва маска или метод за бързо задоволяване на нужда и задушаване на болката, породена от самотата, която изпитваме, и изолацията, в която сме се поставили. Представете си обаче, че вие сте създали приятелски контакт на работа. Но когато затворите вратата след дългия работен ден, вие отново се чувствате самотен(а), неоценен(а) и откъснат(а) от всички и от всичко. И така, какво постигнахте днес, питам ви аз!? Спечелихте повече пари за себе си. Може би раздадохте малко от тях на нуждаещи се. Но чувството на самотност и болка са се е застопорили в гърдите ви по-силно от всякога. Вие нямате търпение да отидете отново на работа утре, тъй като болката ви ще изчезне и самотата ще бъде само лош сън, нали? Сега разбирате, че сте
пристрастен към работата си
Вашият мозък превзема съзнанието ви тъй като целта му е да ви запази жив (емоционалната болка е разрушителна за физическото ви тяло), т.е. той доминира сърцето ви. Оказва се, че няма място нито да получите обич, нито да дарите обич, тъй като сърцето не разполага с пространство в мислите ви, а чувствителността ви е потушена някъде в тъмното ви съзнание. Всъщност вашето тяло боледува и раната, която трябва да се подложи на лечение, е само една и това са вашите емоции. Оставям на вас да прецените как да се справяте със своите пристрастявания, а аз ще завърша с един друг цитат от същата книга:
„Нейният външен вид беше безупречен. Той се явяваше като щит срещу изненадата и непознатото. Някои от нейните идеи бяха забавни и доста развлекателни, но нейната доминираща персона често отхвърляше всяко забавление. Всяка възможност за непланирана изненада беше потушена. Неизвестното бъдеще я плашеше, тъй като подлагаше на съмнение възможността за контрол върху новосъздадената ситуация. Страхът от неизвестното я плашеше, затова го ненавиждаше. Работа, работа и пак работа, си повтаряше тя, докато тялото се предаде на подъл рак, който я стопи за изключително кратко време.”
