Може би не помните възторжените тълпи с цветя и балони по улиците и край влаковата композиция, когато Симеон Сакскобургготски се завърна в България през май 1996 година. По-малко от пет години по-късно той обяви, че ще прави партия и от 24 юли 2001 г. се превърна в министър-председател. Кадрите са наистина покъртителни, особено сега – от дистанцията на времето и последвалите събития и действия на Симеончо, както го наричат по-възрастните. Неговият бивш бодигард (а преди това такъв и на диктатора Тодор Живков) стана главен секретар на МВР. Във второто правителство на НДСВ, по-известно като „тройната коалиция“, той се скара с Румен Петков и напусна, за да стане кмет, а след това три мандата премиер. Помните ли възторга и обожанието в очите на десетките хиляди фенове на Бойко Борисов? А историята с репортерките, които по времето на едно негово посещение в Бургас се скараха коя да му пипне мускула и да седи по-близо до него? Няма как да не сте виждали скандиращата публика на концертите на Слави Трифонов и опиянението, което изпитват, когато той излива с кофи патриотизма за маса, примесен с лек гюбек. Повече от 2,5 милиона души гласуваха на референдума, който той организира с въпроси, които най-общо казваха „мразим политиците и партиите“ (и които биха имали ужасен ефект върху и без това трудно работещата демокрация в България). Но тези хора последваха своя нов спасител. Въобще последните 15-ина години българският избирател търси поредния месия, който ако не за 800, поне за 1200 дни да го оправи. Разбира се, ако може да стане това без активното участие на този избирател. Ясно е вече, че такъв вариант няма. Или поне става ясно за все повече хора. Добрата новина е, че все по-малко избиратели гласуват за месия – ако погледнете резултатите от първите избори, на които се явяват Сакскобургготски, Борисов и Трифонов, ще видите, че този вид гласуване намалява. Все още е висок процентът на хора, които търсят някой да им реши проблемите с твърда ръка, а не чрез създаването на ясни правила, но все пак трябва да отбележим този спад. Сега отново имаме нови лица в образа на спасителя – служебните министри Кирил Петков и Асен Василев. В сряда или четвъртък те ще обявят как ще продължат да „участват в промяната“ и от това се очаква да се пренареди политическият пъзел, който за трети път тази година ще ни води на избори (14 ноември – за президент и пак за парламент). Положителното при тях е, че за разлика от предшествениците им, вече видяхме що за министри са и как биха управлявали. Но би било глупаво да мислим, че те биха могли драматично да променят ситуацията в България, ако не срещнат съмишленици и ако всички в страната не допринесат за това – като например спрат да дават подкупи на полицаи и други държавни служители и почнат да спазват правилата – като носенето на маски, спирането на червено и други. Крайно време е след 30 години преход да научим, че хората по кабинетите не са толкова важни. Трябва да има здрави и работещи институции, които така да са създадени, че да устояват на временните обитатели по ръководните постове. Другото е безсмислено и вече сме го виждали, знаем, че не работи. Време е наистина за друго. И това не е нов месия.