Стоят две приятелки на улицата и нещо се смеят. Оказва се, че не са се виждали отдавна. Едната била съученичка със съпруга на другата. Радват се на срещата, усмихват се, шегуват се, а къщите им са една срещу друга. Къщите... Странно определение за купищата трески, в които ги е превърнало торнадото. Около тях целият пейзаж е като от филм - прекършени дървета, обрънати коли и много, много боклуци, сред които виждаш плюшени мечета, детски книжки, обувки, разпилени снимки, врата от хладилник, обърната кола. Сцената е, уви, твърде много позната. Когато торнадо или ураган мине през един квартал, през една малка общност от съседи, съученици и приятели, разрушенията са винаги шокиращи и много лични. Това, което не осъзнаваме, е, че торнадото минава за секунди, най-мното две-три минути. След които нищо не е същото. Представете си да излезете и да видите навън квартала ви сринат. Не знаете къде са съседите, приятелите ви, а може би и семейството. Само преди секунди животът е бил нормален - сериал по телевизията, пица, разговори по телефона, пране, спор с любимия човек.

Но нито една от тези мисли не ми минава през главата, докато съм там. Опитвам се да хвана точния кадър, най-драматичната история и да чуя какво са преживели хората. Бързам за емисия. Имам срок за статията. Търся последната информация. Но когато вечер се прибера и гледам кадрите, когато минат няколко дни, и се върна към преживяното и думите, осъзнавам колко незначителни са много от нещата, които ни се случват всеки ден. Тогава страдам за героите от моите репортажи, тогава идват и сълзите.

Ами ако Джейсън се беше скрил във фризера на „Макдоналдс" и не беше рискувал живота си, за да събуди спящия си брат Джей Ти? Ами ако 7-годишният син на Алън беше в къщата по това време, щеше ли да успее да се скрие в мазето за 15-те секунди между предупредителната сирена и удара на торнадото? Историите на някои от тези хора, които срещнах във Вашингтон, Илинойс, разказвам на страници 13-14.

Някои от думите им обаче остават завинаги не само в репортерския ми бележник, но и в съзнанието. Джей Ти за брат си - „Той е моят ангел спасител". Съседката за разрушената си къща - „Things are things" („Вещите са вещи"). Може да са клишета. Но има нещо в начина, по който го казват... Остава в съзнанието.

И всеки път, когато се върна от мястото на такава голяма трагедия, у мен остава онова странно чувство на оптимизъм, което героите на тези истории излъчват. Тяхната суровост, жилавост и решителност да се върнат и да построят живота си отново. Иска ми се тази сила да бъде предадена на всички нас.