За последните 7 години почти не съм пропускал годишнина от 11 септември. На този ден обикновено съм на Кота „Нула" в Ню Йорк и за тези години съм се срещнал с много от участниците и жертвите на тази атака на американска земя. Никога няма да забравя стотиците горди пожарникари пред катедралата „Свети Петър" в Манхатън, чиито очила не можеха да скрият сълзите им при спомена за онзи ден. В репортерския ми бележник остават имената и историите на онези деца, които са загубили родителите си на 11 септември и нямат почти никакви спомени с техните майки и бащи. В съзнанието ми обаче са запечатани техните очи, онова усещане, че нещо липсва в техния живот. Историите, които разказваме в новините, оставят дълбока следа.
Всички тези истории отново излезнаха на преден план още с първите ми минути в Бостън. Военните с автомати, полицейските коли на всеки ъгъл и притихналият в нощта призрачно празен град. Да чуеш историите на свидетелите от първа ръка, техните емоции, това, което са преживели, те поставя на мястото на експлозията. Особено когато разказите се на българи. Някои от техните истории сме събрали и разказваме на страница 10.
Жертвите на атаките в Бостън са атлети, които повече никога няма да могат да се състезават, защото са изгубили крайник. Това са деца, дошли на маратона да видят как техните майки и бащи преминават финалната линия. Дотук с любимия слоган от времето на комунизма „Спортът за мирни цели". Студената война изведнъж изглежда приемлива алтернатива на сегашната война с тероризма.
Тероризмът не взема просто човешки жертви, той ни ограбва от нашата невинност, от усещането ни за сигурност и спокойствие. Целта му е да всява страх и да ни принуждава да променим начина, по който живеем. Експлозиите насяват гняв и жажда за мъст. Това е порочният кръг на тази игра. И в Бостън това е видно. Макар че животът продължава някак си по-спокойно, отколкото преди 12 години, когато атаките от 9/11 наистина шокираха американците. Тогава те наистина бяха ограбени от тяхното усещане за сигурност. Изглежда, че в тази страна вече сме свикнали, че това е част от съвременния ни живот, че това може да се случи навсякъде и по всяко време.
И накрая - една добра новина за много от нашите читатели, които се интересуват от прогреса по имиграционната реформа. Законопроектът е вече в Сената без официално обявяване и фанфари заради трагедията в Бостън. Какво предвижда проектът и какво следва, може да научите на страница 15.
