За десети път българските медии от целия свят се събират заедно. Този път в София и сръбските градове Босилеград и Цариград. За тези от нас, които живеят в Чикаго и въобще в Америка, това, което видях там, изглежда неразбираемо и дори абсурдно. В Босилегард живеят около 10 хиляди души, 99% от тях - наши сънародници. След Първата световна война районът, който наричаме Западни покрайнини, е даден на кралството на хървати, словенци и сърби. Ньойският мирен договор завинаги откъсва тези места от Родината. Но не и българското самознание и език от хората там. Но и през 2014 година там е опасно да си българин, разказват местните. Няма да видите много български знамена по къщите - така както свободно ги веем пред домовете си в Америка. В Босилеград не вдигат тържествено трибагреника в центъра на 3 март, както го правим в даунтаун Чикаго. Медиите там са спонсорирани държавно, т.е. контролирани, и вече са съвсем на изчезване. Български вестници по будките няма, макар че градът е само на 20-ина километра от Кюстендил. А районът нарочно е държан в продължение на век като най-бедния в страната.

На фона на всичко това човек може да остане учуден колко приветлив, чист и спретнат е градът. Как всеки поздравява и хората говорят на български език. Правят всичко възможно децата им да учат на него и не искат да ходят да живеят другаде. Искат правата им, гарантирани от наистина либералната конституция и закони на Сърбия, да бъдат спазени. Но реалността е съвсем друга от тази, разписана на книга.

Живота в този град представям съвсем накратко на страница 11, като ви показвам двете страни - официалната сръбска власт в лицето на кмета Владимир Захариев, който пред камерите казва, че е горд българин; и Димитър Димитров-Трепера, който твърди, че е преследван заради това, че не се срамува от произхода си и се бори за правата си. Къщата му е наистина възрожденска и е рядка забележителност по тези места. Но за много от съгражданите си казва, че се срамува от тях заради страха им. "Не ми се плаче, не ми се пее. По- ми се блее", казва ми той със сълзи на очите. Вярвам му. И се надявам, че ще се сбъдне желанието му за силен български политик, който да постави ясни условия пред властите в Белград за съдбата на нашите сънародници там.