Любиша Самарджич - един от най-големите любимци на Негово величество балканския зрител
Ира Димитрова
В богатата актьорска кариера на починалия преди седмица Любиша Самарджич има много интересни заглавия и незабравими преживявания, но един филм има специално място в паметта на сръбското кино. През 1971 г. в бивша Югославия снимат военния епос „Битката за Неретва". В пресъздаването на събитията от 1943 г., когато войските на нацистка Германия предприемат офанзива, за да унищожат югославската съпротива и изтласкват партизаните към буйната река Неретва, се включва цяла плеяда международни филмови звезди. Сред тях са Юл Бринър, Франко Неро, Силва Кошина, Сергей Бондарчук, Харди Крюгер... Участва и холивудският титан Орсън Уелс. Американецът бил дълбоко развълнуван от играта на Любиша Самарджич, разказва режисьорът на лентата - легендарният Велко Булаич, който днес е на 89 години. Орсън снима няколко епизода в деня, в който Любиша трябва да заснеме известната сцена, когато четниците, сражаващи се на страната на немците, убиват героя му. В почивките си Уелс отива на другата снимачна площадка, за да наблюдава играта на Самарджич. И тогава изрича пророческите думи: „Вярвай ми, този ще стигне далеч! Актьор от световна класа!", спомня си Булаич. По онова време Любиша Самарджич е 35-годишен. Той става наистина голямо име в тогавашната югославска кинематография и не само в нея. Талантът му го обрича на успех, а отдадеността, която носи в сърцето си, го превръща в легенда.
През февруари 2014 г. Самарджич дарява всичките си награди, дипломи и признания на Югославската филмотека. А те са безброй: сред тях блестят „Златен лъв" за най-добър актьор от кинофестивала във Венеция за изпълнението му във филма „Утро" (1967), Гран при от международния фестивал в Ниш за „Битката за Неретва" (1970), Актьор на годината и отново Гран при от Ниш за ролята на Боривое Шурдилович от сериала „Горещ вятър" (1983), академичната награда „Иво Андрич" за цялостно творчество (2005), няколко отличия „Златна арена" и още много други. Наследството на актьора, когото цяла Сърбия с обич нарича на галено Смоки по името на героя му от филма „Пясъчен град" (1961), е представено пред обществеността на 27 февруари 2016 г. През декември същата година Любиша претърпява успешна мозъчна операция и прогнозите на лекарите са оптимистични. Малко по-късно обаче състоянието му се влошава заради хроничната левкемия, от която от дълго време актьорът страда. От същото заболяване през 2000 г. умира и любимият му син Драган, наричан на галено Гага, който е едва на 34 години. Животът не гали народния любимец Самарджич с перце, но той някак успява да изправи глава и в най-трудните моменти. Най-тежкия удар актьорът получава именно когато губи Драган, с когото наскоро са основали семейна продуцентска къща. „Когато Гага си отиде, мислех, че няма да издържа и че скоро и моят край ще дойде. Но съпругата ми Мира ме накара да работя, защото знаеше, че ще намеря в това смисъл да продължа. И беше права", признава актьорът пред сръбско издание. И обяснява: „Ние с нея имаме безкористна връзка както в бизнеса, така и в живота, което е рядкост в днешните бракове. Заедно сме по-силни, опитваме се рамо до рамо да преодоляваме изпитанията, на които съдбата ни поставя."
Преди кончината на Гага агенцията им вече функционира и двамата със Самарджич-старши са започнали да продуцират филми. Първият е „Полицаят от Петльово бърдо" - тв сериал, който също постига рекорден рейтинг, следват „Булевардът на революцията", „Предумишлено убийство", „Стършел". Режисьорския си дебют - филма „Небесна кука", Смоки осъществява в най-драматичните дни за семейството: Драган вече е много зле, а американските самолети бомбардират Белград... И историята в лентата е за неколцина обикновени сърби, които трябва да оцеляват сред почти всекидневно падащите бомби и руините, като се опитват да запазят живота си, доколкото е възможно, нормален и да се противопоставят, всеки по свой начин, на грозното лице на войната. Един ден на някого хрумва да построят баскетболно игрище, където да спортуват. Въпреки че това първоначално изглежда глупаво в подобни смутни времена, скоро и млади, и стари се запалват по идеята... „Направихме всичко да победим тази проклета болест. Мира неотлъчно бдеше до Гага, а аз денонощно работех, снимах и пращах пари в лондонската клиника, където го лекуваха. Ако бях допуснал болката да ме срине, можеше никога да не направя „Небесна кука". Бомбардировките влошиха състоянието на нашия син, а притесненията за двете му малки деца ни доведоха до нова агония", разказва Любиша. „За нас най-голямата награда за този филм беше не участието му на Берлинския кинофестивал през 2000 г., а онзи момент преди това, когато след първата му прожекция вкъщи Драган се надигна от леглото и немощно прошепна: „Филмът ще влезе в конкурсната програма на Берлинале, сигурен съм", с болка си спомня актьорът. За голямо съжаление година по-късно синът на Самарджич издъхва, но негова всеотдайна подкрепа продължават да бъдат любимата Мира, дъщерята Йована и внуците Сара, Стефан, Инес и Марта, която даже успява да се снима във филм с дядо си.
Смъртта на един от най-забележителните сръбски актьори натъжи не само хиляди почитатели на неговото изкуство в страната и региона, но и футболните запалянковци. Освен киното и театъра Любиша Самарджич обожаваше и спорта. Той бе нещо като талисман за феновете на отбора, който си беше избрал да подкрепя - ФК „Београд". Актьорът - романтик както в живота, така и в битието си на фен, в един период дори е президент на клуба от столичния квартал „Карабурма", който по онова време е извън белградския футболен елит. Понякога заради ФК „Београд" и мачовете на отбора екранният Шурда не се колебае да прекъсне снимките за един от най-успешните сръбски сериали за всички времена „Горещ вятър". „Единственото условие беше в съботите, когато се играят футболните срещи, да се дава на екипа почивка от 3 часа, за да може Аца (режисьорът) и Чкаля да гледат своята „Цървена звезда", Бора Тодорович да отиде на стадиона на „Партизан", а аз като президент на ФК „Београд" да съм с отбора. Уговорката ни беше никой да не си го изкарва на снимачната площадка, ако тимът му падне. И всички я спазвахме", разкрива Смоки в едно свое интервю.
„Любиша Самарджич беше с клуба както в добро, така и в лошо, той винаги подчертаваше своята принадлежност към белградските „Романтици" (така наричат футболистите на ФК „Београд" - б.а.), които винаги са се гордели, че такава личност е член на синьо-бялото им семейство. Смоки, вечна слава и благодарим за всичко!", написаха от клуба в своя сайт по повод кончината на техния президент и най-голям фен.
Миряна и Любиша Самарджич бяха женени точно 51 години, обичаха се от 53, а последната годишнина от сватбата си празнуваха на 5 август. Двамата са изживели заедно много красиви моменти, заедно се пребориха и с жестоката трагедия, сполетяла живота им - загубата на сина им Драган. „С течение на времето тежестта върху плещите ми ставаше все по-голяма и по-голяма, защото дълговете, направени за лечението на Драган, трябваше да се връщат. Мира осъзнаваше сложността на ситуацията и спонтанно зае неговото място в продуцентската къща. Тя винаги е работила много, защото произхожда от сплотено и трудолюбиво семейство, за което трудът е светиня, а не бреме. Ние сме щастливи заедно, стремим се към едни и същи цели - да снимаме приятни, хубави филми, които да могат да се гледат както от бабите, така и от децата; работата ни да носи светлина и пълнота на хората", казвал е приживе забележителният актьор и режисьор. Той много пъти е признавал, че любовта му с Мира е като пътеводна светлина в неговия живот, а тяхното „в добро и в зло" се оказва завинаги и наистина.
„Летувахме в Блед (курорт в Словения - б.а.). И той беше на почивка там и се разхождаше. Сестра ми каза: „Виж, Любиша Самарджич!", а аз отговорих: „Какво ме интересува..." Той твърди, че погледът му първо паднал на моя транзистор, а чак след това се спрял на мене. По-лош транзистор не бил виждал в живота си. Надявам се, че и по-добра жена - също", разказва Миряна Самарджич за първата си среща с Любиша пред „Старт" през 1970 г.
„Така както любовта е от решаващо значение в живота на героя от филма ми „Дъждовен мирис на Балканите", така и в моя живот любовта беше определяща за избора ми на спътник в живота, въпреки че майка ми настояваше за друго момиче - откровен е Самарджич. - Аз обикнах красивата, чаровна, умна Мира, дъщеря на обикновено градско семейство. Усещах, че тя е жената на живота ми. И не сгреших", категоричен е той. Мира е възпитана в семейство, което цени дома, хубавите книги, музиката, театъра и най-вече киното. Бракът с нея внася в разхвърляния живот на младия актьор оня вътрешен ред и спокойствие, които са му необходими, за да развива кариерата си. „Той не е бохем, пред кръчмите предпочита домашния уют", казва Миряна за известния си съпруг. „Винаги съм се възхищавал на отношението й към децата, към мен, към приятелите ни, на чувството й за красота и умението й да общува с хората. Тя беше и остана човек с достойнство. И когато нямахме пари, и когато разполагахме с много, тя знаеше как да дари другите с радост и подкрепа. Винаги е правила всичко искрено и със сърце", хвали жена си Самарджич пред сп. „Глория". „Не, любовта не умира с времето, тя продължава", обича да повтаря актьорът.
Внучката Сара, дъщеря на починалия син Драган, изпрати трогателно послание в социалните мрежи по повод кончината на любимия си дядо Любиша Самарджич: „Бях щастлива, че 23 години те познавах - откакто бях малка и не разбирах какво е да си актьор и да си известен, чудех се как така при нас идват непознати хора, докато се разхождам с моя дядо, плаках на сцени от „Полицаят от Петльово бърдо", защото моят дядо е в компанията на 4 жени, а нито една от тях не е баба ми. Обожавах да ме водиш в офиса си и на снимки, да ме вземаш от детската градина, да ме вземаш на ръце и да танцуваме. И до днес винаги за мен си бил пример и подкрепа. Мисля, че не е необходимо да споменавам кариерата ти и каква чест е да си внучка на такава легенда. Ти ми показа какво означава борба и колко силно е сърцето ти. Знам, че там горе си щастлив и след толкова много години си пак със своя Гага. Не се безпокой, ние сме в сигурни ръце, Стефан (внукът на Любиша - б.а.) ще ни пази тук, той сега е глава на семейството, а ти и Гага сте на небето. Дядо, a sad adio...
Когато през 80-те на българския тв екран излиза сериалът с Любиша Самарджич „Горещ вятър", той е дублиран в началото от български актьори. За седмица в телевизията се получават стотици възмутени писма от зрители защо филмът не е с титри, че да се чува оригиналната сръбска реч, изпъстрена с цветисти изрази и псувни. И става нещо нечувано: от телевизията не само пускат по-нататъшните епизоди от поредицата спешно комплектувани с надписи, но и излъчват повторно първите серии, вече не озвучени на български, а титрирани. Обясняват и официално, че това се прави по желание на зрителите.
Чаровният неудачник Шурда, който все не може да си намери място под слънцето и да хване подходящата за свободолюбивата му душа работа, става всенароден любимец у нас, а изпълнителят на ролята добива статут на суперзвезда. Крилатите му лафове като „Опао ми йе притисак" („Падна ми кръвното") навлизат и в родния жаргон, а един от тях - „Сваку среду ли че радимо?" става повод за закачки в много български офиси. Сигналната песен на поредицата - „А сад адио", се разпространява от ръка на ръка на касетки. Когато сериалът върви, улиците опустяват, а и първият човек в държавата се оказва негов голям ценител. Говори се, че Тодор Живков дори прекъсвал проточили се съвещания на ЦК, за да гледа поредния епизод.
През 1983 г. Любиша Самарджич идва за сефте в България по покана на Хачо Бояджиев и се включва в новогодишната програма на БНТ. Изпълнява, разбира се, песента от сериала, а веселяшката „Дай рибу, рибу дай", изпята в трио с друг сръбски актьор - Мия Алексич, и Коста Цонев, предизвиква много усмивки у зрителите. Хачо Бояджиев по-късно обяснява, че в нея имало и порно елемент, тъй като онова не значело „риба", а женски полов атрибут...
Самарджич е бил няколко пъти в България и бе голям приятел на страната ни. Но като гост на София филм фест през 2012 г. в интервюта, в които засяга и геополитиката на Балканите, загатва разочарованието си, че България е пропуснала в небето си самолетите на НАТО, засипали с бомби Белград.
