Рана Форухар, „Файненшъл таймс“

Репутацията на икономистите, точно както дължината на полите, е подвластна на модата. През последните десет години Джон Мейнард Кейнс получи ново признание, а Хаймън Мински в момента се радва на популярност. Мисля, че е време Джон Кенет Галбрейт да получи своята слава. Концепцията за „компенсиращата сила” на либералния икономист, изложена в книгата му от 1952 г. „Американски капитализъм”, е критика на гледната точка, че пазарът знае най-добре, която доминира американската политическа икономия от времето на Роналд Рейгън. Няма по-добър момент от сегашния да я препрочетем. Въпреки много дискутирания възход на младите „социалисти” (не мисля, че са такива) американците все още приемат идеята, че частният сектор винаги

 разпределя ресурсите по по-ефективен начин

от обществения. Това е мит, който отмира трудно дори на фона на скандалите във фирмените бордове, експлозията на непродуктивен корпоративен дълг и обърнатата крива на доходността на ДЦК, която вещае рецесия в САЩ. Политиците от всички партии са съгласни, че за да създадем реален и траен растеж, имаме нужда от свястна инфраструктура, модерна образователна система и здравна реформа. Частният сектор обаче разполага с малко стимули, за да се заеме с тези неща. Изграждането на пътища и управлението на публични училища и болници просто не е толкова печелившо колкото построяването на луксозни апартаменти или финансовите спекулации. Както Галбрейт би се съгласил, пазарите също така не са в състояние да се справят с по-широките икономически и социални ефекти от климатичните промени и неравенството в доходите. Очевиден пример е растящият студентски дълг, който се превърна в пречка за цялостния икономически растеж. Пазарните цени не могат да обхванат всички разходи, които тези проблеми създават. Галбрейт би се съгласил, че корпорациите могат да бъдат

 точно толкова бюрократични и нефункционални

(ако не и повече), колкото и правителствата. Неговата книга от 1967 г. „Новата индустриална държава” изследва това как големите компании са движени повече от нуждата да оцелеят като организации, отколкото от сигналите на търсенето и предлагането. Той предвиди, че с подема на такива организации ще намалеят иновациите и предприемачеството. Точно това се случи, когато икономиката започна да бъде доминирана от компании суперзвезди. В безкрайното преследване на печалбата много компании просто местят пари от единия джоб в другия с цел краткосрочни счетоводни резултати, без да правят истински иновации. Живеем в свят, в който пазарите не могат да приемат дори минимално вдигане на лихвите, без да се понижат, и в който спестените чрез данъчните облекчения средства не се насочиха към капиталови инвестиции, а към обратни изкупувания на акции, които пък бяха подпомогнати и от дълговите емисии при въпросните ниски лихви. Може ли някой наистина да твърди, че пазарите насочват ресурсите ефективно? Не казвам, че имаме нужда от централно планиране. Галбрейт веднъж го каза добре: „Аз съм прагматик. Където пазарите работят добре, аз съм за тях. Където правителството е необходимо, аз съм за това. Не подкрепям пълната приватизация или пък абсолютната държавна собственост. Аз подкрепям това, което работи в конкретния случай.” Политиците от двете страни на политическия спектър трябва да се вслушат в тези думи. Ние обичаме прости и въздействащи изявления като наблюдението на Рейгън, че „правителството не е решение на проблема, а е самият проблем”. Аргументът за

добрия частен и лошия държавен сектор

обаче просто не е верен. Време е политическите консерватори, икономическите неолиберали и главните изпълнителни директори да приемат всичко това. Безкрайно съм обезсърчена да чувам от толкова много американски корпоративни лидери оплаквания, че правителствата не могат да свършат нищо, след като те самите плащат на скъпи счетоводители, за да избегнат колкото се може повече данъци. Време е да признаем, че непрекъснатите данъчни съкращения не вкараха повече пари в реалната икономика въпреки честите некоректни твърдения на бизнеса, че те ще доведат до траен растеж над средния. Вместо това те доведоха до дупки по магистралите и до несигурни мостове. Нека да опитаме нещо ново. Нека спрем да приемаме, че пазарът винаги е прав. Нека да плащаме данъците си, да модернизираме социалните си системи, да регулираме подобаващо пазарите, да прилагаме антитръстовото законодателство, за да защитим цялостната икономическа екосистема, а не само най-големите компании. Нека преоткрием социалния договор. Това не е социализъм, а по-умен капитализъм. Мнозинството може би още не вярва в това, но Галбрейт често е цитиран да казва, че „в икономиката мнозинството винаги греши”.