БАРБАРА ВЕЗЕЛ
Политическите отзиви по повод оставката й като министър-председателка преливат от злъч и сарказъм. Наричат я най-лошия британски министър-председател от края на XVIII век, т.е. от времето, когато се провали опитът на лорд Норт да предотврати даването на независимост на американските колонии. Или може би от 30-те години на миналия век и грешната политика на отстъпки на Невил Чембърлейн спрямо Хитлер? Присъдата на историците още се очаква, но критиците на Мей отсега са убедени, че периодът на нейното управление е счупил всички негативни рекорди.
Големи надежди в началото
През 2016-а, след референдума за “Брекзит” и след като кандидатите за министърпредседателския пост Борис Джонсън и Майкъл Гоув се провалиха заради лични грешки, удари часът на Тереза Мей. Тогава тя правеше впечатление на разумен човек – единственият в една тайфа от непредвидими и непораснали хора. А речта, която произнесе при встъпването си в длъжност, допълнително подхрани това усещане. Тогава Мей назова редица „парещи несправедливости" – например факта, че бедните хора в страната живеят средно с девет години по-малко от останалите; че правосъдието се отнася по-строго към тъмнокожите британци; че децата на обикновените работници нямат същите шансове да следват; че жените са по-лошо заплатени от мъжете. Мей тогава заяви, че иска да превърне Великобритания в страна, която се грижи за благото на всички свои граждани. Изглеждаше, сякаш на Даунинг стрийт се нанася една истинска социална реформаторка.
„Брекзит“, глупако!
Мей обаче изцяло подцени разрушителната сила на „Брекзит“. За да запази своята власт в партията, министър-председателката още отрано се огъна пред исканията на антиевропейските хардлайнери. През януари 2017 г., когато преговорите с ЕС още изобщо не бяха започнали, Мей начерта червените линии, които не бива да се прекрачват. Така тя създаде проблема с ирландската граница и осуети намирането на по-изгодна и приемлива и за двете страни сделка за „Брекзит“. А цяла поредица от недипломатични и/или неподготвени министри за „Брекзит“ опъваха нервите на всички по време на близо двугодишните преговори с общността. Мей обаче упорито задълбочаваше проблемите с това, че отрано се застъпи за „твърда и категорична" раздяла с ЕС.
Твърдоглаво тя бранеше позиции
които отразяваха само гледната точка на твърдолинейните брекзитъри. Колкото повече зацикляха преговорите с Брюксел, толкова по-яростно Мей бранеше неотстъпчивите си позиции.
Британската министър-председателка явно беше забравила, че защитава мнението на едно малцинство от британците и от депутатите в парламента. В продължение на близо две години Мей изобщо не си направи труда да потърси някакъв компромис с лейбъристката опозиция или с Шотландската национална партия. Сети се за тази възможност едва през тази пролет, когато вече бе станало твърде късно. Краят на тази история е известен: между януари и март Долната камара на парламента на три пъти отхвърли сделката на Мей за „Брекзит“. Нито един друг британски премиер преди нея не е претърпявал подобно крушение. Въпреки това Мей замисляше дори четвърти опит, с който насила да прокара проекта си през парламента, но бе принудена да осъзнае, че ситуацията й е безнадеждна. И не й остана нищо друго, освен да подаде оставка.
Три години застой
Тереза Мей се провали не само в опита си да реализира решението за „Брекзит“. Концентрацията й над тази единствена цел просто парализира цялата останала политика на страната. Независимо дали ставаше дума за нарастващия брой атаки с хладно оръжие по британските улици, за фалити на големи британски фирми или за ужасяващия пожар в „Гренфел тауър" – Тереза Мей не успя да даде адекватен политически или законодателен отговор на нито една от многобройните кризи по време на нейното управление. Застоят в правораздаването беше толкова тежък, че когато дойде време за тронното слово на кралицата по случай началото на новата парламентарна година, парламентът не бе в състояние да предложи нито една законодателна мярка, която да бъде изтъкната от Елизабет Втора. В крайна сметка Тереза Мей бе принудена да признае своя провал. А коментарите по повод нейната оставка навярно са я накарали да пролее и нови сълзи. Най-положителната оценка, която й беше дадена, гласеше, че е „полагала големи усилия". Нито помен от смела социална реформа, нито една перспективна законодателна инициатива, с която да я запомним. А с „Брекзит“ ще трябва да се заеме следващият след нея.
Битката за наследник на Мей започна
Още преди да бъде официално открита битката за поста й, само в Консервативната партия имаше 13 кандидат-премиери. Блъсканицата е почти същата като сред кандидатите да превземат Еверест. За най-перспективен сред тях се смята Борис Джонсън – бившият външен министър на страната, независимо че работата му беше безкраен низ от гафове и провали.
Съпартийците му разчитат на неговите добри ораторски качества – фактор, които би помогнал за „прокарването" на „Брекзит“, а и за представянето на неговите последици в положителна светлина. Смята се също така, че Джонсън е единственият, който може да победи на избори опозиционния лидер Джереми Корбин, както и популиста Найджъл Фараж. Кандидатът за премиерския пост отдавна вече обяви, че 31 октомври е твърдата дата, на която Великобритания ще напусне общността – със или без споразумение. Това означава, че „твърдият Брекзит" става все по-вероятен. От друга страна, Борис Джонсън има славата на „ветропоказател", който не се притеснява да мени мнението си според ситуацията.
