Гражданската война в Сирия, подпалена от крайните ислямисти, прокуди вече хиляди мирни жители зад граница
В Либия въоръжени милиции запълниха вакуума, оставен от революцията, свалила един диктатор. В Сирия народното въстание прерасна в гражданска война, която взе над 100,000 жертви и даде убежище на ислямските екстремисти. В Тунис все по-непримиримите политически различия отложиха съставянето на нова конституция. Сега и в Египет, за който често се смята, че определя тенденциите в Арабския свят, армията и силите за сигурност, след като свалиха от власт избрания президент ислямист, избиха стотици от неговите поддръжници, обявиха извънредно положение и влошиха и без това дълбоката поляризация на обществото. Ясно е, че досегашното статукво в региона, доминиран от деспотични управници, които манипулираха избори, управляваха с декрети и смазваха несъгласието, е фундаментално увредено през трите години, откакто избухнаха бунтовете, оптимистично наречени Арабска пролет. Това беше отчетливо демонстрирано в сряда в Египет, където завръщането към репресивните тактики от миналото беше посрещнато с дълбоко възмущение от протестиращите ислямисти, които вече бяха усетили вкуса на властта. Това, което остана неясно обаче, е
какъв е алтернативният модел
Повечето от бунтовете се превърнаха в горчиви битки - най-различни политически сили водят борба за това какви да са правилата за участие, отношенията между военните и правителството, ролята на религията в обществения живот и какво означава да си гражданин, а не поданик.
Историците и анализаторите на Близкия изток твърдят, че политическата и икономическата стагнация през десетилетията на автократично управление, които предизвикаха бунтовете, всъщност са оставили арабските страни зле подготвени за нов тип управление и за гражданско общество. Макар че някои от движенията постигнаха първоначалните си цели и отстраниха отдавнашните лидери в четири страни, по-широките цели - демокрацията, достойнството, правата на човека, социалното равенство и икономическата сигурност, изглеждат по-далеч от всякога.
,,Старите порядки в региона ги няма, а новият регионален ред се установява с кръв и това ще продължи дълго" казва Саркис Наум, политически анализатор в ливанския в. ,,Ан Нахар". "Всички хора в тези страни живееха под сходно потисничество въпреки различията в режимите, затова въстанието се разпространи като зараза", казва Наум. ,,Но никой в Сирия, Либия, Египет или Тунис, който искаше предишният режим да се махне, не беше подготвен за това, което идва после."
В много отношения Арабската пролет разкри и изостри дълбоките разцепления в обществото между секуларисти и ислямисти, както и между различните религиозни секти.
Това е политическа поляризация на стероиди
Всеки две опониращи страни се опитват да се изтласкат една друга от политиката, смята Джефри Мартини, специалист за Близкия изток в корпорацията РАНД. В Тунис, рожденото място на бунтовете, умерената ислямистка партия, която в момента е на власт, не успя да изгради нужния консенсус за съставянето на нова конституция, лидери на опозицията загинаха в покушения. В Кралство Бахрейн в Персийския залив внушителната власт на управляващата сунитска монархия не успя да заглуши недоволството на шиитското мнозинство.
Политическото изключване засегна прехода и в Египет. След като спечелиха следреволюционните избори, сваленият вече президент Мохамед Морси и неговите съюзници от движението ,,Мюсюлманско братство" се изправиха срещу непримиримата съпротива на онези, които ги обвиниха в извращаване на демокрацията за целите на монопола върху властта.
До момента бунтовете в региона не успяха да задоволят исканията на милионите обикновени граждани, които издигнаха гласа си за промяна - за работа, храна, медицински грижи и основно човешко достойнство. Вместо това техните оплаквания нараснаха.
,,Повечето икономики в Близкия изток, които Арабската пролет засегна, и без това вървяха в погрешна посока. Икономическите сътресения, причинени от нарастващия брой млади хора, безработицата, покачването на цените и недоимъкът допринесоха за бунтовете точно толкова, колкото и политическото потисничество. Настоящите вълнения лишават много от арабските активисти от илюзията на движенията, в които те инвестираха огромни усилия и често дори рискуваха живота си. Такъв е случаят в Сирия, където мирното поначало продемократично въстание се превърна в гражданска война на религиозна основа, на чието бойно поле все повече се открояват екстремистки бунтовнически групи, отхвърлящи демокрацията", твърди Джошуа М. Ландис, директор на Центъра за изследване на Близкия изток в Университета на Оклахома.
,,В началото това беше истинска революция - бях ентусиазиран да работя за нея, купих си оръжие със собствени пари и продадох земя, за да се снабдя с муниции. Сега е съвсем различно", разказва Сохейл Али, който до неотдавна оглавяваше малка бунтовнически група в Северна Сирия. Той обяснява, че се отказва от борбата поради разочарование от корупцията сред наложилите се лидери на бунтовниците и склонността на някои групи да трупат оръжия, вместо да се борят за свалянето на общия им враг - президента Башар Асад.
Историците отбелязват, че навсякъде по света
фундаменталната политическа промяна може да отнеме десетилетия
или цели поколения. Пражката пролет от 1968 г. например може и да беше провал, но катализира промените в Източна Европа, които доведоха до разпадането на Съветския съюз през 90-те години. Европейските революции от 1848 г. - поредицата народни въстания, които бяха най-широко разпространилата се революционна вълна в европейската история - засегнаха над 50 страни, но бързо бяха смазани от военни сили, лоялни на кралските особи и аристокрацията. И все пак те посяха семената на прогресивните политически идеи, които формираха европейската история през следващите сто години. Историците твърдят, че като се вземат предвид автократичните режими в арабските страни, сътресенията в Египет и на други места следва да се разглеждат като болезнени, но неизбежни.
,,Не отричам напълно тези преходи. Просто смятам, че навлизаме в период на големи размирици", казва Мона Якубян, съветник за Близкия изток в центъра ,,Стимсън", независима изследователска група във Вашингтон.
Други отбелязват, че подобни вълнения често прикриват едва доловимите, но дълбоки социални промени. Например Зиад ал Али, конституционен експерт от Кайро, твърди, че за гражданите на страните от Арабската пролет вече е нормално да оскърбяват управниците си - нещо немислимо допреди няколко години. ,,Тази динамика на свободно изразяване, на политическа либерализация, при която вече има множество политически партии и хората изразяват възгледите си свободно, ще ни отведе в дългосрочен план в правилна посока", смята той.
Мохамед ал Сабри, опозиционен лидер в Йемен, където миналата година протестите свалиха от власт дългогодишния президент Али Абдула Салех, твърди, че общото усещане за овластеност е най-значимото постижение на бунтовете досега. ,,Елитите и лидерите в което и да е общество, било то революционно или не, могат да подадат оставка и да кажат: ,,Аз съм дотук." Но хората не могат да подадат оставка", казва той.
Бен Хъбард, Рик Гладстоун, ,,Ню Йорк таймс"
