Европейските столици и Вашингтон са пълни с всякакви представители на руската опозиция - истински и фалшиви, повечето от които търгуват с идеята за свободна страна след Путин.
Те са последните от многото вълни емигранти, които десетилетие след десетилетие умираха в изгнание, без да видят въображаемия възход на нова Русия.
Това пише в свой анализ Елена Давликанова, сътрудник по въпросите на демокрацията в Центъра за анализ на европейската политика (CEPA).
През миналия век страната преживя пет вълни на емиграция. Първата (1917-1920 г.) се нарича "бяла емиграция", когато дворянството, интелигенцията и бялото антиболшевишко движение бягат след поражението в Гражданската война. Руските графове стават таксиметрови шофьори в Париж, а графините се оказват в най-добрия случай домакини.
Едва ли някой от тях е доживял да види падането на комунизма.
Втората вълна през 40-те години на ХХ в. се състои предимно от военнопленници и други лица, които отказват да се върнат към мрачната съдба в Сталинска Русия. Съветският съюз гледа на двете групи като на предатели. Третата, между 1960 г. и 1990 г., включва много културни дейци и интелектуалци, които не са съгласни със съветския режим, както и членове на еврейската общност, които са били подложени на антисемитизъм.
Нуреев, Солженицин, Довлатов и Бродски са видни представители на тази вълна. Някои от тях станаха свидетели на разпадането на Съветския съюз, а други дори се завърнаха, но мнозина признаха, че след 1991 г., макар Русия да е освободена от комунизма, не е свободна от самата себе си.
Прочети още
Четвъртата имиграционна вълна през 90-те и 2000-те години на миналия век е предизвикана предимно от икономически причини, възможност за събиране с роднини, които са имигрирали по-рано, и преследване на мечтата за търсене на щастие другаде. Руската либерализация, поне според заключенията, няма да промени нейния характер.
След това, по-малко от 30 години след разпадането на Съветския съюз, когато някои все още си въобразяваха, че Русия може да се превърне в обетована земя, политическите репресии в сталински стил и страхът от смърт на бойното поле предизвикаха нов масов емигрантски поток, на фона на възстановяването на потисническите механизми, особено след пълномащабното нахлуване в Украйна. Хюман Райтс Уоч нарече репресиите от началото на 20-те години на XXI век „тотален стремеж за изкореняване на общественото несъгласие“.
Времената могат да се променят, но не и Русия.
Много народи имат митично славно минало, което обикновено не издържа на проверка. Историята на Руската империя, и особено на Съветския съюз, разкрива потисничеството и липсата на свобода като основи на държавата. Доброто никога не е надделявало над злото и дори времето на Елцин трудно може да се нарече истинска демокрация.
Сегашният режим с основание може да се разглежда като наследник на репресиите от съветската епоха, който е обогатил инструментариума на КГБ с посткомунистически възможности за неограничено обогатяване. Според американския академик Андрю Уедман в тази система има "почти пълна безнаказаност за тези, които са упълномощени да грабят от главния крадец [Путин]".
Макар че има много случаи на държави, които са изпадали и излизали от демокрацията, и никой народ няма генетична склонност към определени системи, анализът на Русия не бива да става жертва на пожелателно мислене.
Тя продължава да бъде ядрена сила с богати ресурси, които могат да бъдат присвоени от нейните елити, с огромен репресивен апарат, със силни империалистически и реваншистки нагласи, със слабо гражданско общество, без опозиция и с малък опит в областта на демокрацията.
Непобедена във военно или икономическо отношение, тя няма мотивация или средства за вътрешна промяна. Дори финансовите интереси на елита да го подтикнат да възстанови отношенията си със Запада, трудно е да си представим, че Русия ще предприеме задълбочени реформи дори в замяна на намаляване на санкциите.
Това се дължи най-вече на огромното влияние, което имат нейните служби за сигурност и разузнаване. В същността си Русия функционира по-скоро като служба за сигурност с държавно участие. В крайна сметка държавата е съставена в голяма степен от т.нар. сили за сигурност, чийто брой някои оценяват на пет милиона души.
В същото време руското общество - както отбелязва Олексий Данилов, секретар на Съвета за национална сигурност и отбрана на Украйна, е закостеняло. Смъртта на Путин не е достатъчна, за да доведе до някакви промени в Русия. "Това ще отнеме години. На първо място, те трябва да започнат да обичат хората".
Украинците, които преживяха три революции по време на 30-годишния си път към демокрацията, знаят много добре какво е необходимо за изграждането и защитата на една демократична система. Нуждата от промени в манталитета, институционална реформа и човешки кураж е огромна.
Идеята, че може да има лесен процес за превръщането на сегашната про-фашистка Русия на Путин в западен съюзник, който зачита правата на човека и освобождава политически затворници, е заблуда.
Русия продължава да подхранва амбициите си за глобална власт и макар да не е в състояние да ги осъществи сега, ще продължи да се опитва. В доклад на Германския съвет за външни отношения се прогнозира, че Русия ще бъде готова да нападне НАТО в рамките на шест до десет години след евентуално украинско поражение. В съюз с Китай и Иран Русия се стреми да се превърне в горд лидер на несвободния свят.
Прочети още
Като украинец, който предпочита да има цивилизовани и миролюбиви съседи, бих желала мечтите на новите руски дисиденти да се сбъднат. Но като украинец, който има опит в развитието на демокрацията, се опасявам, че мнозинството от тях ще остареят в изгнание, мечтаейки за Родината, която никога не ги е искала.
Това не означава, че те трябва да спрат да мечтаят за визията, заложена във "Вуйчо Ваньо" на Чехов: "Ще постигнем мир. Ще чуем ангели, ще видим небето да блести, обсипано с диаманти".
Просто това няма да се случи скоро.
