Родена е на 13 септември. Винаги й се случват прекрасни неща, свързани с въпросното число. Нейната буква М е тринадесета в азбуката, цял живот е 13-и номер в училище, във всеки хотел по света попада в стая, в чийто номер задължително има 13. Късметът й работи. Когато българското кино работи на пълни обороти, на всеки неин рожден ден получава покана за участие във филм. Мария се шегува, че е като Чърчил - дай й пура, уиски и дебати.

Когато за първи път в живота си отива на Запад - на фестивала в Берлин с "Авантаж", си купува обувки "Саламандър", кокосов орех и плочи с класическа музика. Разбира, че Митко Радичков е влюбен в нея, когато той й поднася портокал, преди да излезе на сцената в Сатирата. Младият режисьор я чака пред грамадната тежка и черна врата, която дели актьорите от публиката. Веднъж й подарява един от първите мобилни телефони в София, а тя веднага пита: "А цветя?"

След премиерата на "Още нещо за любовта" в Бургас въодушевени и просълзени арменци предлагат на Мария Статулова да я провъзгласят за арменка. Защото голямата актриса играе жена от този народ в прекрасната любовно-историческа драма на Магдалена Ралчева. Мария още два пъти се превъплъщава в арменка - в "Чифликът на чучулигите" на световноизвестните братя Тавиани и в тв сериала "Седем часа разлика".

Когато наскоро "Още нещо за любовта" се завъртя на първия международен кинофестивал "Златната липа" в Стара Загора, публиката отново аплодира Мария. А международното жури с шеф професор Вера Найденова й присъди голямата награда за принос към седмото изкуство. По идея на Магдалена Ралчева, която е създател и директор на арт форума, Мария засади първата липа в бъдещата Алея на звездите пред Операта. "Почувствах се така, сякаш оставих ново живо същество зад себе си", не се колебае примата на екрана и сцената.

Неслучайно за нея след децата най-важни са приятелите. Статулова е пословична със своята фанатична вярност към живите и мъртвите. "Нашето поколение снимаше чудесни филми. Те издържаха 40 години във времето и вероятно ще издържат още. Не сме правили еднодневки. Изкуството ни е реално. Сега България се напълни със звезди и мечки - не знам има ли хора, има ли артисти. А нашата професия е стресова и чудовищна, изразходваща и изпиваща. Нямаш право на емоции - каквото и да се случи през деня, вечерта излизаш пред публиката и играеш. Та дори и майка ти да е умряла. Зловещо е - не се описва, не се разказва. Няма слизане от Виенското колело. Може би сме направени от друг материал. Нямам представа точно какъв е - но е сигурно, че огън не го гори." Затова Мария с удоволствие разказва за най-близките си. "Пътувайки по света и общувайки с кого ли не, чувствам до себе си Невена Коканова, Марианчето Димитрова, Парцалев. Показвам им това, което виждам и усещам. Никога не съм сама, когато трябва да изживея нещо ново и различно."

Андонов запали дънките си след "Дами канят"

Най-сладко и красиво беше, когато завършихме снимките на "Дами канят". Както всички знаят, финалът е в шаранник - приличаше на огромно блато, пълно с риби. Бяха хвърлили в него огромна предпазна мрежа - и всички ние, актрисите, скочихме във водата. Както си бяхме с дрехите и обувките, с часовниците и бижутата. Хвърлихме се през глава, за да спасяваме любимия ни инструктор Яким - Стефан Данаилов.

Бяхме готови на всичко за него. В този момент Иван Андонов извика "Край", после събу дънките си, подпали ги и се разкрещя: "Свършихме!" Настана луд купон. Имаше само радост и удоволствие. Когато отивах да видя Иван към финала на живота му, той винаги казваше на жена си Люба: "Виж колко е хубава Мария, сега е за снимане." Отговарях му: "Давай да започваме", а той беше наясно: "Ех, Мери, Мери - никога повече няма да правя кино." Но беше усмихнат.

Гришата и Слабака станаха таксиджии заради мен

Наскоро бях в Трънчовица, родното село на Гришата Вачков. Мартина ме покани да разказвам спомени в местното читалище, което носи името му. За първи път застанахме заедно пред камера в "Покрив" - макар и в единствена сцена. Той ми казваше: "Не си пазиш мъжа, другарке, не го пазиш хубаво." Поглеждах го в профил - и това беше. Три дни се готвех за тази среща и се концентрирах - в текста, в ролята, в предстоящото общуване с великия Вачков. Тогава двамата със Слабака направиха нещо невероятно за мен - станаха шофьори, които се нагърбиха с ролята на таксиджии. Превозваха екипа из Трявна.

Всичко се случи заради това, че трябваше да отскоча до София, за да озвуча моята героиня в "Бъди благословена". Нямаше ни рейсове, ни влакове. Директорката на продукция каза сърдито: "Не мога да отпусна кола - кой ще вози хората?" Бях на крачка от провала. Естествено, разревах се - малка, зелена и неопитна. И двамата колоси на театъра и на киното - Слабака и Гришата - ми рекоха: "А, спокойно, малката, ще ти дадат автомобил, а ние поемаме транспорта на продукцията." То беше радост, то беше щастие. Вечерта естествено цялата история беше полята в ресторанта на хотела, където живеехме.

Гришата обичаше да поръчва мента - и ръкопляскаше на всяко шише, което слагаха на масата ни. Андонов, Гришата и Слабака редовно получаваха подаръци от местните - във вид на вино и ракия. Бутилките идваха при нас, обрамчени с бели листа, на които пишеше: "За спомен на другаря..." Споменът естествено се разливаше веднага по чашите и се изпиваше. Кавалерство, мъжко поведение, приятелство, човещина - това бяха те, нямаше друг като тях. Днес все по-трудно някой казва: "Винаги можеш да разчиташ на мен!" Оказва се, че в хрониката на нацията има пропуснат период, за да поникнат човеци от този сорт. Голяма яма се получи, оскъдица на хора.

С Велко и Чочо правехме големи щуротии

Последният филм, който снимахме с Веленцето, беше "Още нещо за любовта" на Маги. За една от ролите тя търсеше дебел арменец. Казах й: "Велко не е толкова тлъст, но е прекрасен." Сложиха му корем и стана. Той се притесняваше малко заради вече дрезгавия глас, но нашият епизод в къщата се получи перфектен и вълнуващ. Когато Велко се появи на екран, всичко друго изчезва. Уникален. С него сме от поколението, което никога не тъгува пред другите - само пред себе си. Дори и да е изпитвал страдание, не го е показвал. Особено пред публика. Снимането винаги те държи жив. Всичките му роли са плътни - силен човек, с мащаб. Велко е не по-малко божествен от Антъни Хопкинс примерно. Но в България ние, актьорите, сме малко за еднократна употреба.

С Чочо се срещнахме в Клуб НЛО - той негър и аз негър. Конкуренция. Снимахме в "Дунав мост", но нямахме общи епизоди. Вършили сме големи щуротии с него и цялата компания. Просто бяхме щастливи, че сме заедно. А днес, първо, всички са звезди, второ - така говорят, че нищо не им се разбира, и трето - купонът не става. Някои, обикновено "посадените", казват: "Това е времето." То няма нищо общо със смисъла на битието.

Виктор Калев ми е близнак по душа

Виктор Калев ми е близнак по душа. Много сме близки. Той е голям и добър приятел, който винаги ми помага в трудни мигове, винаги е до мен. Така ни тръгна от запознанството. Пътувахме за Испания. Жоро Стоилов, светла му памет, беше купил един билет повече. И се сети в последната минута да звънне на Виктор - ако иска, да дойде с нас. Съдбата ни срещна. В самолета седнахме един до друг - Статулова, Калев, Радичков - моят син Йордан. С Виктор се знаехме като колеги, но нищо повече. Но се включихме в тока на минутата. Див кикот. Оттогава не сме спирали. Много е притеснителен пред чужди хора, но сред приятели е страхотен.

Митьо Киров щеше да ни рисува с Невена

Митьо Киров искаше да му позираме - аз и Невена. Но така и не отидохме до Пловдив. Загубени, калпазанки. Но имам картини от всичките си приятели - отлетели и засега оставащи. С Невена се сприятелихме покрай "Дами канят". Щури жени - истински пожар. Тогава накарах Невена да се накъдри, а тя ми подари шофьорски ръкавици от еленова кожа, които все още пазя. Ужасно тъжно е - човека го няма, а вещите остават. И си мисля, че в тях все пак има нещо малко от душата на този, който си е отишъл. Иначе ще полудея.

Станахме много близки, когато тримата с режисьора Павел Павлов направихме "Верандата". Три години с това представление обикаляхме държавата. Всяка сутрин към девет часа се чувахме по телефона, за да споделяме плановете си. Тя звънеше и ме питаше, имайки предвид обувките ми, номер 34: "Къде отиваш, малък Мук? Пак ли хукваш?" Аз бях пешеходецът, тя - шофьорът. Веднъж с Невена пътувахме към Враца.

Встрани от пътя има варовикови скали - бели, изящни, като странни скулптури, разхвърляни в пейзажа на планината. И тя спря - без предупреждение и перпендикулярно на шосето, защото около нас нямаше жива душа. Сякаш някой ни дирижираше. Отворихме вратите, излязохме и започнахме да пищим - от красота. Всичко това и досега ужасно ми липсва. Защото душата с душа се събира. По-късно Невена стана кръстница на сина ми Йордан. А пък Стояна стана кръстница на дъщеря ми Сузи.

Невена все казваше: "Мери, какво повече ми трябва - изиграла съм всички роли, за които мечтаят жените, хората ме обичат, имам си детето и къщата на село. Защо да бягам в чужбина?" Въпреки че нищо не ни подминава - нито камъните, с които те замерят, нито адът, докъдето отвеждат добрите намерения. Защо хората, които правят мерзости на другия, не си дадат сметка колко е кратко е времето, в което пребиваваме тук, на земята? И както казваше Йордан Радичков - другият мой духовен баща, когото не наричам свекър, тъй като думата не ми харесва: "Защо хората гледат толкова много надолу? Понякога поне за миг трябва да вдигнат главата си нагоре."

Стояна е тигър

Стояна е тигър, който помита всичко пред себе си. Сигурна съм, че ако се наложи, и сега ще направи кълбо напред и назад. Дракон, прекрасен човек, който има неувяхваща енергия. Въпреки всичките си ядове винаги е в кондиция. Възхищавам й се на това колко бързо учи текст, макар че вече не го вижда. Целуната от Бога жена. И Невена беше като нея.

С Руси Чанев щяхме да се сбием

Първата ми голяма роля беше в "Авантаж". Трябваше да снимаме сцена в леглото. Аз се разревах. Руси Чанев се разкрещя: "Тая още ли ще се лигави?" Щях да го ударя. На долния етаж някой печеше кафе и всички етажи ухаеха. Бяхме легнали тримата на диванчето - Славчо Спасов с камерата, аз и Руси. Треперя цялата. Жоро Дюлгеров не ме предупреди, че ще ме съблича по комбинезон - памучен с кюлотен цвят. Тогава взех решение и казах през сълзи: "Аз си отивам. Имам приятелка, много е симпатична, вземете я нея." Жоро полудя, даде почивка и купи банички. Руси продължи да ме тормози през целия филм, страшно нахъсан за ролята си. Но смятам, че е било за добро. Той е най-прекрасният и божествен актьор, роден за кино. Бургазлия, какво да правиш.

Албена Атанасова, “Стандарт”