Те декларираха единство
Първан Симеонов
Какво стана с новия десен проект на Радан Кънев? Помните ли, имаше такава идея. Ползваше засилката от отказаната конституционна реформа. Говореше се за Лозан Панов, за Христо Иванов. Или пък как самият Радан Кънев ще е кандидат за президент.
После пък, след конгреса на ДСБ, се заговори за Татяна Дончева. А новият десен проект вече приличаше на просто нов и най-вече: просто проект.
Сега вече дори не се говори за него, а Радан Кънев започна да предлага общ кандидат с ГЕРБ. Само седмица след като неговите вътрешноблокови конкуренти от ДБГ предложиха нещо подобно. Утре пък новият десен проект отново може да се появи. И така, докъдето стига политическото въображение.
Прав е Найден Зеленогорски да сравнява реформаторите с конфедерация. Блокът отдавна прилича точно на Европейския съюз например. Едно малко на площ умно място с много сериозна концентрация на личности, интереси и смисъл, но слабичко и нуждаещо се от силата на голям партньор. И точно като в ЕС голям партньор има, но той е и гарант, и на практика шеф. И точно като в ЕС има една Великобритания, разбирай ДСБ, дето иска хем вътре, хем вън. И точно като в ЕС в съседство има едно друго голямо нещо, дето сега се мобилизира и се радва, когато се цепиш.
И също като в ЕС наистина се вижда цепене. В дясното пространство у нас отдавна всичко може да бъде казано, направено, заявено, отдръпнато в последния момент.
Също като в лявото, нали?
Ето, вземете АБВ. Партията на Георги Първанов се опитва да се държи за три сламки едновременно - патриотична, лява и разни малки партии, с които ще прави блок. Като нищо утре може да хване четвърта сламка и да предложи нещо да правят заедно отново с Борисов.
Впрочем наистина, ще се учуди ли някой, ако утре АБВ отново потегли към ГЕРБ? Например да ги сватосва с БСП в голяма коалиция? Защо не?
Партиите у нас не са това, което бяха. Не че бяха нещо предвидимо, последователно и принципно. Но поне не се опитваха да бъдат на няколко места едновременно. По-правилно е да се каже: не са дори това, което бяха.
Всяка формация у нас в момента е разделена поне на две вътрешни крила, всяко от които има поне две идеи за президентските избори. Дори и ГЕРБ трудно се опазва от раздвоението, а какво остава за малките?
Защо е така? Защото всяка от въпросните малки формации представлява, с много зор, до около 100 хиляди души. Единственият начин малките да изглеждат големи е да шават неистово по терена. Представете си ги как се лутат в зала с криви огледала. Мърдайки, изглеждат грамадни в кривото огледало. А глъчката им кънти в празното пространство, сливайки се в общ сивкав шум.
Сумарният ефект от всичко това е, че политическата прослойка - и малки, и големи - става все по-неприятна вкупом, а раздразнението към политическия елит се увеличава. Като цяло.
Подобни политически ситуации са измамно спокойни. Засега няма в кого да се фокусира надеждата за промяна, затова и нещата продължават да изглеждат досадно стабилни. Само че при такава ситуация хората започват да се оглеждат за генерални алтернативи.
Да, вярно е, всеки път така ставаше, да, всеки път се разочаровахме, но не спираме да търсим генералните алтернативи. Алтернативите на всичко и всички - Слави ли ще е, Марешки ли, Борисов ли беше, Янев ли, Сидеров ли, Бареков ли. Казват, че сега Жорж Ганчев бил отново кандидат за президент.
Алтернативомания е постоянното състояние на обществото ни. Да дойде новият, казваме циклично през няколко години. И после се разочароваме и... пак казваме - да дойде новият.
Единственото успокоение в условията на хронична алтернативомания е сравнителното спокойствие на икономиката. Защото ако и джобът осезаемо започне да олеква, генералните алтернативи набързо започват да се привиждат като все по-радикални.
И докато малките неистово се опитват да стават големи, големите се мъчат да ги разделят и владеят, а публиката търси „новия" и си повтаря колко зле е всичко, то наистина отива на зле.
Но не онова „по-зле", че тази година не можем да вземем по смарт смартфон или билетчето става 1.60, а онова другото, по-важното „по-зле". Онова, което се вижда в Раднево, в доклада за КТБ, в който пише „нищо не може да се направи", в тихичките експерименти с пенсиите. Всичко онова, от което пропуснахме да се притесним, докато си говорихме за това, кой какво напуснал, подкрепил, номинирал или разцепил.
Докато си говорихме за малките, големите и новите „нови", пак пропуснахме да поговорим за общността си, за нейните пари, за нейните гета, за нейното утре. България се гетоизира, голямото крадене е политика, не произвеждаме, а местим едни пари от джоб в джоб. Разговорът ни за политика е дребен не заради дребните участници в него, които държат да изглеждат големи. А заради дребните теми.
