2011 - юли
Вече един месец пребивавам на американска земя. Възхитен съм от случващото се тук. Още не съм се нагледал на автомобили (и евентуално няма). Затова благодарение на неколцина сънародници започвам работа като Valet Driver в Omni at CNN Center. Или казано с други думи - паркирам колите на всякакви хора - от обикновени търгаши до богати баскетболисти. Паркирам огромни, тежки и жадни за гориво американски джипове, кабриолети, семейни ванове, muscle cars и всевъзможни марки и модели. Всичко от Mercury Grand Marquiz до Jaguar XKR. Работата е невероятна. Според мен това е the ultimate job за всеки автомобилен ентусиаст на 20 години. Нищо друго на света не ти дава свободата да караш по 200 коли на ден и да ти плащат.
Благодарение отново на българския мениджър правехме по 70 часа седмично. Сутрин - ставане в 5:30, 1 час път. От 7:00 АМ до 23:00 РМ яко работа. От тъмно до тъмно коли и хора. Идва клиент - взимам му ключовете и отвеждам колата в тъмния паркинг под земята, където се спотайват няколко десетки хиляди конски сили. По някое време си връщам колата на клиента. Ключове - коли. Коли - ключове. Пот. Глад. Навън 105 градуса влажна жега. Влизам в кола, която идва от California и вътре е като фризер. Студ. След минута - жега. Тичане. Студ. Жега. Адреналин. Dodge Charger HEMI. Ключове. Chevrolet Camaro. Жега - пот. Отпадналост. BMW M3 - адреналин на макс... Бакшиш. 4:00 PM - бърз Beefburger с Coca-Cola. Жега. 3 Infiniti-та за паркиране. Газ...
Има едни уникално яки периоди, през които идват хиляди коли в Downtown Atlanta за мач на Falcons или концерт на Britney Spears. Това е моментът, в който колите се откарват в един зловещо изглеждащ паркинг на 12 нива - място, наречено Impark. Той е на няколко преки. Когато трябва да закарам няколко джипа с размер на софийска гарсониера (Chevrolet Tahoe) дотам за отрицателно време, си пея „The road to hell" и давам всичката газ на света на горкия двигател. Тогава има риск да ме закопчаят доживот в затвора в Северна Джорджия. После извивам всичките етажи нагоре в Impark и след достигане на покрива установявам, че трябва да паркирам гарсониерата в последното място с размер метър на два. Това е все едно да си вкараш юмрука в отвор на бутилка от мляко. В крайна сметка дали заради жегата или заради другата поред машина успявам да постигна невъзможното на пръв поглед и да вкарам Chevy-то в тясното място. След което няма място да отворя вратата и да изляза. Страничните коли са на 5 см. Изходът е прозорецът. Няма друг начин. Тичане. Следваща поред е Lexus IS F. Почти стърже земята. Тогава се кара на задна. После отново мръсна газ (това не е хубаво да се разбира от някои хора). При това положение е възможно всичко да приключи за няколко секунди със светлини и фойерверки в сериозно ПТП. Риск на професията. Благодарение на уменията и късмета си не направих нито една драскотина на кола. Заклевам се... Работата е много нажежаваща и оказва психично влияние. Понякога сънувам.
И преди да ми свършат редовете, ще споделя една история, която никога няма да забравя: Часът беше малко след 10 в горещата лятна вечер. При мен дойде чернокожо старче с кръгли очила. Аз: How are you, Sir? Той: Tired. Coming from far far away... Аз се обърнах с гръб да видя, аджеба, с каква кола идва, че е толкова изморен. Оставам потресен - черен Rolls Royce Phantom... Абе, човек, ти да не идваш от Луната?! Тази кола всъщност те отпуска и не причинява и грам умора ако ще и 500 мили да изминеш...
Историите оттам са много. Сега си спомням с усмивка колко яко беше. To be Continued в следващия брой.
