Нарисуван през пролетта на 2008 година в ателието на Росен Райчев-Росин в Атланта, портретът на Васил Левски е пропътувал океана, за да стигне до България. На 2 юни (Деня на Ботев) 2010 г. е посрещнат в президентството с много почести. Първата идея на Росен е да го подари на българския парламент, но тя бързо потъва в хаоса на злободневието и амбициите на една или друга страна да застане зад него. Действащият тогава президент Георги Първанов предлага портретът да се закачи в президентството, защото Левски е символ на българския дух и идентичност.
Едни от най-хубавите подаръци, които животът може да ни поднесе, са срещите с необикновени хора. И с техните вълнуващи истории. Истории, които връщат към себе си отново и отново. Човекът, с когото ще ви срещна, носи история за национална гордост, за артистични успехи и духовни прозрения. История, която започва преди години в Атланта с един портрет на Васил Левски (от 2 юни 2010 г. той респектира в президентството на България) и която пулсира върху стотици други платна. Историята на българина Росен Райчев, или Рос Росин (както е познат по света), и необикновените портрети, които рисува. Портрети, които говорят. Които разказват истории и задават въпроси. Портрети, които могат да бъдат срещнати в частни колекции, държавни институции и национални музеи по всички краища на света.
Как се роди идеята за портрета на Апостола?
- Въпрос на вътрешно узряване. Позволих си амбициозния риск да подходя към Апостола на базата на натрупан известен опит. Поводът беше предизвикателството, скрито в образа на Левски. Ако резултатът беше незадоволителен, не бих го показал. Но когато завърших портрета, поканих приятели - българи, които живеят в Щатите, за да видя и тяхната реакция. Тя беше спонтанна и възторжена и си казах: ОК, заслужава си.
Защо предпочитате портретите?
- Това, което най-живо ме интересува, е човешката природа, характерът на човек. Онова, което ни кара да се замислим кои сме, откъде сме... всичко, което ни мотивира и радва... целият характер и драма в човешката природа. Нарисувал съм хиляди лица през последните десет години. Човешката природа е това, което ме интересува - многообразието, дълбочината и драмата. Как най-добре би била изразена тя, ако не в портрет - в човешкото лице и очи, в това, което се крие зад тях.
Какъв е процесът по създаването на един портрет?
- Разговорът е задължителен. Особено разговорът с хора като Левски, Вашингтон, Одри Хепбърн... В момента работя над портрета на Томас Джеферсън, който е и най-големият ми проект до момента. Разговорът с личностите е задължителен, но той е по-скоро вътрешен. Диалогът е решаващо важен, защото без такъв контакт няма смисъл да се тръгва към платното. Това, което е истински ценно и важно, не е физическата прилика с модела - като Морган Фрийман, с когото се срещнах няколко пъти за портретите, които му нарисувах (правихме снимки, имахме разговор) или президента Картър. Много по-важен е онзи безмълвният, психологическият, емоционалният диалог с модела. Той винаги съществува на много фино духовно ниво. Най-важен е образът, оформил се в главата ми.
Коя личност ви е била най-трудна за пресъздаване?
- Всеки е труден посвоему - сложен и комплексен. Но мен трудностите ме предизвикват, защото „трудно" означава сложен, комплексен образ. Личност, която може да бъде четена и разчитана. Тази многопластовост е щастливо предизвикателство. И все пак... Левски беше най-труден. Защото не става дума само за физическа прилика, но и за необходимостта на всички нас да срещнем духа му. И ако говорим за трудност, то най-трудно е да се запечати духът на човека върху платното. След всички години на рисуване (аз рисувам от дете) в нито една художествена практика не ми е било преподавано как се рисува дух. Как се рисува съзнание. Как се рисува драмата на душата.
Излагали сте свои платна в галерии по цял свят. Предвиждате ли изложба и в България?
- По принцип много рядко правя изложби. Обикновено излагам само 5-6 мои картини. За разлика от обичайния творчески живот (на другите художници), които рисуват определено количество картини всяка година и накрая правят една голяма изложба, аз нямам такава практика. Обикновено работя върху поръчки от големи институции или музеи, или портретите отиват в частни колекции. Рядко се стига до реална изложба. Картините не се задържат дълго в ателието ми. От логистична гледна точка е трудно да се съберат картини от САЩ, Европа, Далечния изток и Африка за изложба. Надявам се, че един ден, живот и здраве, ще направя в България, макар и с малко платна.
Портретите на кои известни личности бихте желали да нарисувате?
- В момента работя над портрета на Джеферсън и още един портрет (винаги правя по няколко неща едновременно, за да е интересно) - на Ганди (символ на милиард и половина души). От българската история бих искал да направя и портрет на Ботев. Вече съм направил някои скици. Приятели и почитатели от цял свят ми предложиха да направя такъв портрет.
Може би защото сега повече от всякога България има нужда да се възкресят национални герои?
- Така е! В огромния информационен поток, в който живеем, в тази революция на социалните медии за съжаление се изгубват ценни и важни национални образи, които човек винаги носи в себе си като вдъхновение. Те са важни. Тези портрети идват в пълен контраст на безкрайния океан от образи, които идват и изчезват.
Колко често се връщате в България?
- Моите родители и родителите на съпругата ми живеят в България, както и приятелите и роднините ни, затова се връщаме в родината поне веднъж годишно.
Кое от родината ви липсва най-много?
- Нищо не ми липсва, защото всичко най- ценно от България нося в себе си - в съзнанието и в сърцето ми. Това е цялата духовна съкровищница - и картините на нашите майстори, и поезията, и музиката... всичко, което е ценно. Патриотичното чувство преди години беше толкова спонтанно и естествено в цялата обществена и училищна програма, че е останало завинаги в мен. Завинаги съм благодарен на тази задължителна система, благодарение на която учехме по 10-12 стихотворения наизуст годишно. В момента мога да изрецитирам поне една дузина основни стихотворения: цялото „Опълченците на Шипка", на Вапцаров (любимия ми поет), Дебелянов, Яворов...
Нося България в себе си, където и да отида, независимо от обстоятелствата. Давам си сметка, че е известен лукс да живея там, където искам, и да работя това, което искам, но в същото време да нося в съзнанието си, и то съвсем откровено, всичко най-хубаво и ценно от България, вместо то да бъде помрачено от проблемите на ежедневието и дребнотемието (а такива има навсякъде). Нося България във възможно най-чист вид и тази енергия избива по един или друг начин. Както е с портрета на Левски и както ще се случи с Ботев.
Велиана Симеонова, “Хелоу”
Снимки: личен архив
