В този носталгичен материал ще си припомним какви коли карахме навремето. Ако сега Toyota-та ви пали без проблем в студа, спомнете си 80-те години, когато отчаяно се опитвате да подкарате в минусови температури жигулито на баща ви. Произвеждана чак до наши дни,  ЛАДА е на път да приключи житейския си път.

Историята започва, когато през комунистическо време СССР иска да има най-големия автомобилен завод в света. Купуват лицензи и патенти от Fiat, и по-специално на Fiat 124, и построяват завод в градчето Толиати (именуван в чест на комунистически лидер от Италия). Наречен АвтоВАЗ, там стартира производството на ВАЗ 2101 (жигули). Оттогава дългото чакане започва. Завода бълва стоманени коли за целия източен блок, включително и за България. Щом внесете няколко бона и капарирате една жигула, ще бъдете късметлия, ако до пенсионирането на родителите си я получите. Ако не, просто децата ви ще имат щастието да се сдобият със следващия модел. И то какъв! Лада „двуочка".

Базисно тя е същото, но с малко по-мощен двигател и 2 допълнителни фара. Дори и нови, повечето от тях имат все по някакъв дефект, но на кого му е пукало през онова време, не са се правели recall. Знам една история, в която млад мъж си купува мечтаната от него чисто нова лада и предприема пътешествие до Пловдив. Но от некадърната сглобка се оказва, че панелите на колата не са плътно прилепнали, и просто в купето духа отнякъде. След едва няколкочасовия път дископатията на човека го сковава и припомня за себе си регулярно и до ден днешен.

Не можем да отречем идиотщината около цялото създаване, построяване, купуване, каране, обслужване и ремонтиране на ладата/жигулата. Ще ви дам пример: Инженерно погледнато, простичките неща работят по-надеждно от сложните. Защо тогава вратата на един стар Mercedes, в която има окабеляване, тонколони, уплътнения, копчета, електромотори, светлини и вакууми, работи безотказно 30 години и винаги се затваря по един и същ начин, а елементарният „пантов" механизъм на ладата изисква безмилостно блъскане и ритане, за да може една наглед мъничка панта да се затвори?

 Но вижте нещата от добрата им страна. Тези коли са вплетени в толкова житейски истории! Цели семейства са се изграждали около семейната лада. Най-добрите спомени от почивки на море и планина са изживени с тях. Надявам се, сте имали еднодневно пътуване от София до морето, в което двигателят прегрява, гума се спуква и баща ви поправя колата сам насред пътя. Това са истинските мъже. В днешно време колко често виждате основен ремонт на двигателя на пътечката пред блока? А силната миризма на бензин вътре в купето, докато зареждате на бензиностанцията? Само тези от вас, които са имали подобно соц-возило, знаят какво е в дъждовно време да разчиташ на чистачките.

Много трудно ще бъде да забравим съветската машина, която братушките днес с присмех  наричат „копейка". Копейка, копейка, но на късащия се багажник на ладата, на меките ресьори на москвича и големия теглич на волгата са пренесени милиони тонове селскостопанска продукция, произведена от и за България. Навремето половината икономика и прехрана на българите е тежала на плещите на съветските коли. Не се сещам за нито една, различна от изброените, която е участвала толкова много в изграждането на живота в България. Дори в ранните следкомунистически времена ЛАДА 2107 ( наричана накратко лада седмица) си оставаше конкурент на Opel Kadett. Не толкова заради инженеринга, колкото заради мястото, заемано в сърцата на хората.

Познавам едно семейство, което решиха да сменят ладата с.... Ами друга лада. Фактът се дължи на ред комплексни причини. Събирателно казано, връзката мъж - кола е много здрава, тъй като, когато и да се развали, от багажника излизат крик, трупче и куп инструменти, с които човек сам намира и поправя повредата и собственото му бебче е отново на път. Докато сега дори за смяна на масло сервизите са единственото спасение за по-голямата част от псевдоавтомобилистите.

Скорошни или отдавнашни емигранти в САЩ, едва ли сте забравили как съседът ви събужда към 6:30 сутринта на прохладната лятна утрин и заедно с другите комшии, вместо да имате скандали, задружно бутате ладата в отчаян опит да запали. С малко късмет, останали без дъх, чувате как на третия път, след изминати 200 метра в тикане, двигателят на колата забръмчава...

Като за финал се надявам поне един от вас да таи в себе си частица от тези позабравени емоции и с навлажнени очи да затвори страниците на вестника, като си спомня за едновремешната му автомобилна гордост. Аз имах една преди години и днес й отдавам почит. Шапки долу!