Когато през 2009 г. е създадена Асоциацията на българските училища в чужбина (АБУЧ), нейната основна цел е да обедини българските неделни училища по света и да защитава интересите им пред българските институции. В първите години от съществуването си организацията успява да изпълнява тази мисия и се утвърждава като естествен представител на българските училища зад граница.
Днес обаче все повече директори и учители поставят въпроса дали АБУЧ продължава да изпълнява тази роля или вече представлява интересите на ограничен кръг от хора.

Въпроси около представителността

До лятото на 2025 г., когато Общото събрание избира ново ръководство, критиките към предишното управление се основават на няколко често поставяни въпроса:
● Публичният списък на членовете не е актуализиран в продължение на години, което според критици затруднява проверката на реалния членски състав.
● При приблизително 420 български училища по света в общите събрания участват около 30–40 членове.
● Значителна част от членовете са физически лица, а не училища.
● Според критиците сред членовете има и лица, които вече не са свързани с
дейността на българските училища в чужбина.
Тези обстоятелства пораждат въпроса доколко организацията действително представлява мнозинството от българските училища зад граница.

Сянката на една отминала епоха

В продължение на години сред постоянните членове на Управителния съвет на АБУЧ е Боянка Иванова – дългогодишен директор на училище „Джон Атанасов“ в Чикаго.
Според хора, работили с организацията, именно през този период се утвърждава модел на управление, който според тях се характеризира със силно лично влияние, вътрешни противопоставяния и конфликти. Част от събеседниците, пожелали анонимност, описват атмосфера, в която слухове, интриги и натиск са използвани като инструмент за влияние върху решенията в организацията.
Иванова вече не живее в САЩ, не ръководи пряко българско неделно училище, но това не й пречи да иска субсидии от името на училището, които са в в пъти по-големи, отколкото е числеността на училище “Джон Атанасов”. Неизменно е и член на АБУЧ. Името ѝ продължава да се свързва с редица спорове в българската общност в Чикаго.

Спор около историята на училището

Един от често повтаряните публични разкази е, че училище „Джон Атанасов“ е първото българско училище в Чикаго, а според някои твърдения – и в Съединените щати. Публично достъпна информация обаче сочи, че училището е регистрирано през 2009 г. В същото време през 2020 г. е отбелязана неговата 20-годишнина. Това несъответствие поражда въпроси относно начина, по който е представяна историята на училището.

Успехът на „Малко българско училище“

През последните години в Чикаго се появяват нови български училища с различен модел на управление. Сред тях особено бързо се развива „Малко българско училище“ (МБУ).
За сравнително кратък период училището увеличава броя на учениците си, изгражда активна общност и предприема стъпка, която дотогава изглежда трудно постижима – закупува собствена училищна сграда. Въпреки организираните от Иванова подписки и жалби през 2019 г. МБУ успешно придобива собствена сграда, която постепенно се превръща в център за събития на българската общност.
Представители на училището твърдят още, че продължителните конфликти на
тогавашната директорка Боянка Иванова са се отразили неблагоприятно върху училище „Джон Атанасов“, което според тях е загубило значителна част от своите ученици.

Ново ръководство – стари въпроси

През 2025 г. АБУЧ избира нов УС.. За много училища това е възприето като възможност организацията да започне начисто и да възстанови доверието сред своите членове. Новият УС отправя официална покана към „Малко българско училище“ да кандидатства за членство. Ръководството на МБУ приема поканата, въпреки предишен неуспешен опит за членство, когато Боянка Иванова първоначално подкрепя кандидатурата и става поръчител, но впоследствие настоява решението да бъде преразгледано и убеждава част от делегатите да
променят гласа си.
По време на последното Общо събрание, макар вече да не е член на ръководството, Иванова отново се включва в дискусията. Към нея се присъединява и ръководителката на друго българско училище в Чикаго – г-жа Д. М., която, според участници в събранието, отправя остри критики към „Малко българско училище“ както пред родители и учители, така и в интервю за това издание, където заявява, че „въздухът е отровен“. По думите на присъствали на срещата, изказванията и на двете са били изпълнени с неоснователни обвинения и внушения, насочени срещу училището. Ето и цитат от очевидец: “ Как да спреш океан от бесовщина, тонове негативизъм, завист и безумия, изречени от тези госпожи ?“
Какво подтиква подобно поведение? Дали става дума за страх от проверки,
професионално съперничество, стремеж към публичност или очакване на
определени облаги? Възможно е причините да са различни или да се преплитат.
Категоричен отговор на този въпрос могат да дадат единствено самите те.

Въпросите, които остават

Казусът вече не засяга само отношенията между две учебни заведения или между отделни личности. Той поставя въпроси за начина, по който функционира организация, претендираща да представлява българските училища по света.
Могат ли лични конфликти да влияят върху решения, които засягат бразователни
институции?
Доколко решенията на Министерството на образованието и науката следва да бъдат поставяни под съмнение въз основа на позиции, изразени от отделни членове на организацията?
Ще успее ли новото ръководство на АБУЧ да се разграничи от практиките, които според неговите критици са довели до натрупаното недоверие?
Ще се отвори ли организацията към всички български училища или ще продължи модела на управление, който според част от общността е характерен за предходните години?
Отговорите на тези въпроси имат значение не само за членовете на АБУЧ, а за цялата българска образователна общност зад граница.