сн. Wikipedia
Премиерът на Катар Хамад бен Джасем съчетава уахабизма - едно от най-ортодоксалните течения в крайния ислям, с доста сериозни бизнес инвестиции, основно в западни държави. А когато човек жонглира по такъв начин, обикновено допуска грешки. Стъпките накриво на г-н Бен Джасем са толкова много, а правителствата в повечето държави в Европа и САЩ разполагат срещу него с такива компрометиращи материали (за някои от тях бе намекнато в US грамите, публикувани в Wikileaks), че той не смее да пророни и дума против западния свят. Освен ако, разбира се, не го прави тихичко у дома. Емирът на Катар Хамад бин Халифа дължи на Бен Джасем факта, че след като през 1995 г. свали баща си с преврат, западните столици признаха властта му. Затова и го направи премиер. Макар Бен Джасем отдавна да го дразни с поведението си, все още не е намерил начин да го отстрани от поста. Затова пък човекът, на когото катарският едноличен властник Бин Халифа дължи просперитета на малката държавица, е най-големият враг на премиера - Абдала ал Атия, бивш вицепремиер и министър на енергетиката и промишлеността. Именно този технократ, който има зад гърба си не купени дипломи като премиера, а действително завършено висше образование, е "баща" на катарската програма за т.нар. газово чудо, която от 2007 г. превърна природния газ в основен източник на огромни доходи за емирството, надминавайки приходите от нефт. Към днешна дата
Катар изнася 77 милиона тона втечнен природен газ
а за целта има и най-голямата флотилия от 54 специализирани плавателни съда.
От средата на 90-те години Ал Атия превърна държавата в световен енергиен лидер с изключително високи доходи на глава на населението (възлизащи на над $100 хил. годишно). При това без да зависи от посредници, защото е в състояние с флота си да достави суровини навсякъде по света. Оттук и обширната география на продажбите на газ - Америка, включително от 2011 г. и Южна (Аржентина, Бразилия), Европа, Азия (Китай, Индия, Пакистан, Япония, Южна Корея, Малайзия). При това държавицата налага и дъмпинги, като почти скрива в малкия си джоб усложнената и бюрократизирана машина на държавната руска компания "Газпром", продавайки газ дори на пазари, които тя смята за изконно нейни като Италия. Големият проблем на доскорошния любимец на емира Бен Джасим и новия - Ал Атия, се появи, след като шейх Халифа издигна втория най-напред до шеф на администрацията си, което съответства на поста вицепремиер, а в края на миналата година го направи делегиран член на правителството с пълномощия почти на премиер. Което бе болезнен удар по интересите на "редовния" премиер. Оттук до смяната на Бен Джасим крачката е една и няма съмнение, че емирът ще я извърви. Ако това стане, разликата ще е, че Катар ще се сдобие с един неподкупен министър-председател, който не е създал своя бизнес империя, способна да се конкурира с икономиката на държавата, която управлява. Любопитна подробност е, че за една такава кадрова рокада от доста време лобира съпругата на емира Шейха Муза, както и синът им - престолонаследникът на Катар, които се отнасят негативно към амбициите на Бен Джасем и демонстративното му самочувствие, пише в една от грамите на американското посолство в Доха. Там се посочва, че същият Бен Джасем е концентрирал в ръцете си състояние, възлизащо на около $15-20 милиарда, повече, отколкото е личното богатство на самия емир и семейството му. Което е много странно предвид правилата на поведение в тоталитарни държави като Катар, където никой не може да си позволи да е по-богат от едноличния господар.
Кланът на Ал Атия, макар и не с благородна кръв, е доста влиятелен. Част от тази фамилия са министърът на външните работи и началникът на Генералния щаб на армията. Но най-голямата заслуга на Ал Атия пред емира е, че не допусна Бен Джасем да навлезе с фирмите си и в енергетиката, макар той да
проявяваше огромен апетит и към тази сфера
Защото, ако това се бе случило, реалният господар на Катар би бил не емирът, а шефът на правителството. Което пък би подсилило апетитите на Бен Джасем един ден да организира преврат, за да получи цялата власт.
Кратък поглед към историята на забогатяването на Катар и превръщането му в страна, натрупала стотици милиарди долари само за няколко години (към 2001 г. държавата все още имаше външен дълг за изплащане), може да ни позволи да разберем повече за политиката на емирството. Или да разкрием "тайната" защо един реакционен и консервативен уахабитски режим, абсолютна монархия, където няма никакви права и свободи, партиите са забранени, парламент никога не е съществувал, жените са задължени да носят хиджаби и нямат думата при задомяването си, изведнъж се превърна в авангард на арабските революции. При положение че в катарския случай думите "монархия" и "демокрация" са абсолютно несъвместими. Кое може да стои в основата на революционния плам на Катар, с който той се стреми да "демократизира" арабския свят? Отговорът е прост - нищо друго освен уахабитския радикализъм и стария "грях" на катарските властници - склонността им да финансират ислямския тероризъм.
Както вече отбелязахме, Катар не е република с многопартийна система и парламент, избран на всеобщи избори. Говорим за абсолютна монархия, управлявана еднолично от емир, власт, която той предава по наследство, обикновено на най-големия си син. В редки случаи монархът се допитва да членовете на своята династия Ал Тани. Тогава той свиква т.нар. Висш семеен съвет, в който влизат някои от най-близките му родственици. Но въпросите, които се разглеждат там, съвсем не са от най-важно значение за политиката на страната -
изглаждане на разни дребни спорове в "царското" семейство
или избор на наследник на престола, където съветът чисто и просто се съгласява с вече взетото от емира решение. Но това не може да се нарече дори имитация на парламент. Покрай арабските революции Бин Халифа създаде Консултативен съвет, състоящ се от 25 души, назначавани също еднолично от него. Неговата функция е уж да дава съвети, които не са задължителни за изпълнение - някаква синекура, където да се уредят на държавна заплата роднини, които нямат никакви данни за министри и бизнесмени. Целта бе също така да се демонстрира някаква реформа, за да не изглежда диктаторският му режим прекалено отблъскващ за разтресените от протести държави, в чиито крайни ислямски партии Катар наля доста пари. Същевременно и до момента всички членове на правителството (голяма част от които са с фамилия Ал Тани - тоест част от владетелската династия) се назначават с укази на емира или на престолонаследника, който се титулува в катарските медии и като "заместник на владетеля". Ако говорим за правата на човека, за които денонощно проплакват репортерите на катарския канал "Ал Джазира", отразяващи революциите тук или там по света, трябва да се отбележи, че в Катар права имат онези, които демонстрират безпрекословна лоялност на емира. Останалите знаят, че е по-добре да напуснат бързо страната, защото легална, нито пък нелегална опозиция в страната няма. Така бяха принудени да действат дори някои от членовете на Ал Тани, които изразиха несъгласие с преврата от 1995 г.
Чужденците пък нямат съвсем никакви права в тази държава. Във всеки угоден момент могат да бъдат депортирани. Най-несигурно е положението на гастарбайтерите от Азия и арабския свят, които са със статут на обикновени роби. Една от задачите на тайната полиция в Катар е да ги следи денонощно, за да не влизат в нерегламентирани контакти с местното население и да не се изкушат да заразяват някого с "вируса" на революционните настроения. По правило
тези работници живеят в почти изолирано гето
в старата част на Доха, по няколко души в стая. В "по-приличните" части на столицата те не могат да бъдат видени. С изключение на часовете, когато са на работа, останалото време те прекарват в гетото. Редовите катарци знаят, че тези чужденци са без права и с тях може да се отнасят като с кучета. Жените могат да бъдат изнасилени, а съдът после винаги заема страната на катареца. Ако се случи автомобилна катастрофа с чужденец, именно той винаги се обявява за виновен, дори и да е дипломат. В такъв случай външното министерство на Катар изисква замяната му с друг. Изобщо животът в Катар се различава от този в другата особено диктаторска ислямска държава Саудитска Арабия, където народът няма никакви права, само по това, че в Доха на чужденците се позволява да се обличат малко по-свободно, но в определени граници. И по това, че на жените тук е позволено да шофират, докато саудитците смятат това за огромен грях. Но малко катарки могат да си позволят да работят, защото уахабизмът смята жената за разплодно животно. И нейната задача е да ражда, докато може, като между другото чисти из къщи. Поради тази причина в болниците на Катар медицинските сестри са от Египет, Ливан, Палестина, Йордания, дори Ирак. Ако някоя катарка по някаква случайност се влюби в чужденец немюсюлманин, а родителите й се окажат толкова либерални, че позволят развитието на една такава любов, тя би могла да се ожени за изгората си само със специално разрешение на МВР. С което едновременно се отнемат всички възможности за катарско гражданство на бъдещото бебе от подобен брак. В Катар не дават гражданство и на нито един чужденец, дори на мюсюлмани, които също изповядват уахабизма и работят с десетилетия в държавата. Ако чужденка пък се залюби с катарец, тя може по-лесно да се ожени за него, но е задължена да приеме исляма. Иначе бракът няма да се признае за законен в Катар. При развод законодателството присъжда децата на баща им.
Семейното насилие е често срещано, както и хомосексуализмът
колкото и невероятно да звучи това. Обяснението за това е просто при тези строги нрави. Всеки човек има желание за интимни отношения, а местните жени си стоят по домовете. Те просто нямат право да се мотаят без работа по улиците. Пък и наказанието за извънбрачен секс при жените е жестоко - бой с камъни до смърт. Затова мъжете си намират естествен отдушник от същия пол, с когото много често продължават да се срещат дори и след като вече са си намерили съпруга. Многоженството е позволено. Затова пък плурализмът в пресата е нещо абсолютно неразрешено. Контролът над медиите е жесток, интернет е филтриран, телефонните разговори се подслушват в няколко специални отделения на вътрешното министерство, където работят хора, владеещи 6 езика. Така са обхванати комуникациите на почти всички хора, намиращи се в Катар. Под жестока преса е и визовият режим. Туризъм практически не съществува. Все пак за чужденците има специален магазин, до който местното население няма достъп, където се предлага алкохол. Той, както може да се очаква, е собственост на емира. Уахабизмът присъства във всички сфери на културния живот. Танците, киното са допустими само в рамките на уахабитските норми и съответния им дрескод. Така че е трудно човек да открие във всичко това някакви основания за подкрепа на революциите от Арабската пролет.
Павлин Димитров [email protected]
