Ако трябва да съм честен, знаех за кого наистина работя още от първия път, в който видях шефовете ми да влизат в офиса и да носят огромни количества пари. Беше като по часовник, всеки ден в 3 часа следобед 10 души се появяваха с милиони долари, а след това жена ги отнасяше до банката. Никой не задаваше въпроси. В онзи момент вече бях убеден, че опасенията ми се потвърждават – работех за наркокартел, разказва 28-годишният Едуардо пред BBC. Винаги съм знаел за съществуването на наркокартелите, организирани престъпни групировки, които се занимават с трафик на наркотици, още от дете. За подрастващите в Мексико

заплахата, които тези престъпни организации представляват

винаги е налице. През повечето време беше възможно да блокирам безкрайните новинарски емисии или слуховете за кървави убийства, но когато най-накрая това се промъкна в моя живот, се притеснявах, че няма да мога да избягам.

Израснах на място, където всички се познават и новините се разпространяват бързо. Разбрах колко опасни наистина са картелите, когато бях на около 15 г. Това беше през 2006 г., а новият президент на страната Фелипе Калдерон точно беше встъпил в длъжност. Той дойде на власт с обещанието да възстанови “върховенството на закона” в Мексико, обявявайки кървава война на наркотрафика в страната. Спомням си, че беше решен да се бори с наркокартелите и изпращаше армията срещу тях. Той беше президент до 2012 г., но битката продължи и след това. От 2006 г. насам над 200 000 души са загинали или се водят изчезнали в Мексико в резултат на войната срещу наркотиците. Картелите започнаха да се разделят на по-малки групировки, разширявайки първоначалните си райони на контрол. В исторически план повечето от северната част на Мексико беше под контрола на картела „Синалоа“, оглавяван от Ел Чапо, докато „Лос Сетас“ – картел, основан от дезертьори от армията, контролираше по-голяма част от източните райони. Контролираните райони се променяха и фрагментираха с появяването на нови групировки. Те се стреляха с автомати „Калашников“ в центровете на градовете – никога не бях виждал нещо такова. Хората бяха убивани, а телата им оставяни на улицата. Като тийнейджър си спомням как се разхождах по улицата, а на известно разстояние се чуваха изстрели. Не видях момента на убийството, но след това видях тялото, което лежеше на улицата. Бях шокиран първия път, когато видях нещо такова, но за съжаление

скоро след това то се превърна в нещо нормално

За мен сега е шокиращо как това брутално насилие се беше превърнало в такава част от нашия живот. Мои познати се страхуваха да започнат бизнес, защото членове на картелите след това идваха и се опитваха да ги изнудват. Ако видеха, че имаш магазин например, те идваха и искаха дял от печалбата в замяна на „защита“ – с други думи, „дай ми парите ти, иначе ще те убия“. Виждах ги наоколо и когато излизах по клубове с приятелите си. Обикновено това беше някой огромен тип със златни вериги, заобиколен от красиви жени, и се чудех какво го прави толкова привлекателен. Веднъж един ме заплаши. Той ме обвини, че съм взел напитка от масата на шефа и ми каза, че повече не иска да ме вижда там. Бях ужасен, избягах от клуба, а сърцето ми биеше лудо. Като дете исках да бъда археолог, защото обичам древната история. Мисля, че се бях вдъхновил от филмите за Индиана Джоунс. Когато стана време да избирам по кой професионален път да поема, избрах нещо, което мислех, че ще ми носи повече пари – маркетинга. Мой приятел ми уреди работа в местно списание и не след дълго вече бях направил име в тази сфера. След това познат, който работеше за успешна рекламна агенция, сред чиито клиенти бяха и ресторанти, и барове, притежавани от наркокартели, ме попита дали искам да припечелвам допълнително, като му помагам с техните рекламни материали.

Картелите трябваше да се представят като редовни компании

за да могат да изпират парите, които печелеха от незаконна дейност. Когато разбрах какво е заплащането ( 1300 долара за един уикенд работа), не можах да откажа. Това са близо 25 000 мексикански песо. Минималното заплащане е 102 песо (5.3 долара) на ден. Парите ме привлякоха. Бях на 21 г. и започнах да се перча, да живея като рокзвезда, да купонясвам и да плащам за алкохола на приятелите ми. Не се изнесох от къщата на родителите ми обаче. Гледах да не се набивам много на очи, за да не ми задават въпроси. На онзи етап имах подозрения, че тези хора работят с наркокартелите, но не чувствах, че съм част от това – всичко, което правех, беше да им помагам да рекламират баровете и ресторантите си. Родителите ми се притесняваха от моя начин на живот и от хората, за които работя. Казаха ми да внимавам, но отначало всичко беше наред. Не се срещах с никого от картелите, просто си вършех работата и си получавах парите. Няколко седмици по-късно един от шефовете влезе в офиса. Веднага усетих, че нещо не е наред и че не мога да му имам доверие. Беше облечен от глава до пети в дизайнерски дрехи и беше дошъл с луксозна кола… Тези типове обожават да парадират с парите си – някои хора си мислят, че са модни икони. Когато няколко членове на картели бяха арестувани с тениски на един определен дизайнер през 2010 г., всички след това искаха да имат такива. В Instagram дори има хаштаг #narcofashion. Попита ме дали искам допълнителна работа и пари. Каза, че щял започне да организира концерти с мексиканска фолклорна музика и искаше да помагам с рекламата. Понякога наркобароните поръчват на тези певци, известни като corridos, да пишат песни за тях. В някои части от Мексико е незаконно такива песни да се пеят. Те възхваляват насилието в света на картелите. Тази практика също така е опасна. Певци са били убивани от конкурентни наркокартели, защото пеят за неправилния наркобарон. На онзи етап не знаех

доколко общо с картелите ще имат тези концерти

Те се провеждаха в местни ферми, а на тях присъстваха по около 30 000 души. Започнах да ходя на концертите, а там имаше въоръжени типове, които бяха охрана. Не се чувствах в безопасност – това бе първият път, в който започнах да се страхувам, че мога да умра, защото човек не знае кога може да се появи конкурентен картел и да започне стрелба или пък да дойде полицията. Нито едно от тези неща не се случи, но знаех, че има вероятност. Странното е, че в същото време се чувствах защитен заради цялата тази охрана. Да бъда с тези типове също така беше забавно, ако не исках да си спомням какви всъщност са те. След като започнах да ходя на работа по концертите, те започнаха да ме водят заедно с моите колеги на изискани ресторанти и барове. Винаги обаче бях наясно, че някой от тях може да ме застреля, ако поиска. Моралният аспект от това, че работех с тези хора, влияеше сериозно и на психиката ми. Колкото повече се сближавах с тях, толкова по-убеден бях, че са част от наркокартел. Въпреки че не се занимавах с нищо лошо – като трафик на наркотици или убийства, и не ги виждах и те да правят такива неща, аз знаех, че те се случват някъде. Не бях член на някаква престъпна организация, но участвах, тъй като ми плащаха с техните пари.

Усещах, че е нередно

На този етап вече ходех по-често в офиса и тогава виждах типовете с много пари. Босът също така ме заведе в някакви имения, които строеше в планината – бяха огромни. Видях и неговия шеф – големия бос, няколко пъти. Той не участваше пряко и

основно движеше бизнеса от къщата си

Имаше ягуар за домашен любимец и красива съпруга. Попитах моя шеф: „Участваш ли в наркокартел?“ Отговорът му бе двусмислен. „Искаш ли да знаеш повече, или искаш да се преструваш, че не знаеш нищо?“, попита ме той. Огледах се неловко наоколо, мислейки си за сложната ситуация, в която се намирам. Казах му: „Да се преструваме.“ Продължих, но се чувствах все по-неловко. Не исках вече да се занимавам с това, но се опасявах, че ако напусна, това може да бъде опасно. Започнах да се дистанцирам от колегите си в рекламната агенция. Вече не се чувствах защитен около тези типове – бях наясно, че ако някога потърся помощта им, след това ще им дължа услуга вечно. Освен това не съм човек, който се забърква в неприятности, и всичко това започваше да ми идва в повече. Един ден получих обаждане от шефа. „Искаш ли да продължаваш да работиш за нас?“, попита той. Поех си дълбоко въздух и реших да кажа истината. „Ако трябва да съм честен, не искам.“ „OK, успех!“, отговори той. Казах му, че ще отида до офиса, за да си взема компютъра и фотоапарата, с който правех рекламните снимки. Последва пауза. „OK“, каза той отново. „Успех.“ Започнах да се паниксьовам. „Какво имаш предвид? Това са моите неща“, попитах. „Да, но са в моя офис“, отговори той. Усетих, че сякаш ме заплашва и може да ми се случи нещо лошо, ако отида до офиса. Реших, че беше прекалено опасно, така че не си взех нещата. Оборудването беше скъпо, но не си заслужаваше риска. Работих за тях около осем месеца. Когато има терористично нападение, новината обикаля света, а мексиканците се разчувстват и започват да изпращат подкрепа в социалните медии до Париж или Лондон, или където и да е. Това обаче ме кара да се замисля, че не гледаме собствената си страна. Ако тук има убийство, хората си казват: „О, една глава се търкаля по улицата.“ Обичам Мексико, но мисля, че е тъжно, че сме толкова свикнали с това. Това, че разказвам моята история, може би ще помогне на хората да осъзнаят какъв е животът в Мексико и как нещо ужасно може да изглежда почти нормално. Радвам се, че вече не съм част от този свят. (Имената в статията са променени.)