Георги Георгиев
За Москва е немислимо да се откаже от Крим, а дори и изоставянето на Донбас ще се възприеме за тежко вътрешнополитическо поражение. Именно от хората, които така масово го подкрепиха. От друга страна, на Запад също се оформи настроение, което иска или пълна изолация на Русия, или геополитическата и капитулация. Липсата на база за компромис подтиква страните да се оставят да бъдат носени от ескалацията в отношенията им. И не е ясно докъде ще стигнат. Но за да запазят репутационния си образ, те са готови да поемат все по-големи рискове. И опосредственото им противопоставяне вече граничи с директния сблъсък.
Инцидентът в Солсбъри сякаш бе на път да затъмни президентските избори в Русия. Не само защото доби изражението на остър международен скандал, но и защото се превърна в своеобразно резюме на днешните отношения между Запада и Русия. Независимо кой е истинският извършител на деянието, то разкри готовността за повсеместна конфронтация и взаимно очерняне на страните. Но резултатите от президентските избори показаха и едно важно различие: докато западните лидери се опитват тепърва да градят консенсус на антируска основа, Путин този път вече го е извървял. И огромната подкрепа, която той получи от избирателите си, е мандат да продължи своята досегашна политика. Която има своята дълга предистория.
Няколко бяха рубежите, които Путин преодоля успешно, за да се стигне до днешното положение:
- пролетта на 1999 г.: Втората чеченска война. Тя не просто върна руския контрол върху размирната република, но превърна държавния глава в национален лидер, а силовите структури в основния консолидиращ инструмент на държавата. Бе установен контрол върху медиите, което спомогна да се наложи мнението, че самото съществуване на Русия зависи от наличието на „силна ръка". А това е фундаментът на всеки авторитаризъм, който се опитва да остави трайна следа в историята.
- 2003 г.: Втората война в Залива отбеляза първия случай на руско противопоставяне на Америка след края на студената война. Последствие от тази война се оказа трайното повишаване на цените на петрола, което доведе до рязко нарастване на руския БВП и доходите на населението. Режимът можа да наложи разбирането сред руското общество, че съществува пряка връзка между засилването на централната власт, благоденствието на хората и престижа на страната.
- октомври 2003 г.: Арестът на Ходорковски. Путин ясно показва, че не той ще се съобразява с олигарсите, а те с него. По това време бе отстранена от политическата сцена почти цялата Елцинова камарила. Новият президент започна да се обгражда с лично предани хора, предимно от средите на спецслужбите. В началото на 2004 г. е уволнен и премиерът М. Касянов заради опитите му да играе ролята на самостоятелен политически субект.
- септември 2004 г.: Терористичният акт в Беслан. Путин се възползва от дълбокия потрес на обществото, свързан с убийството на множество деца, за да премахне по същество федералната структура на Русия. Той придоби правото да определя ръководителите на федерацията. Водената от него партия "Единна Русия" се превърна в абсолютен политически монополист - тя притежава мнозинство във всеки законодателен орган в Русия, бил той на федерално, регионално или муниципално ниво. Настъпи краят на политическия плурализъм в страната.
- декември 2004 г.: Първото остро противопоставяне между Запада и Русия в Украйна по отношение на проведените президентски избори. Путин видя, че Америка и Европа са готови да играят съвместно за ограничаване на руското влияние в постсъветското пространство и може би тогава си даде сметка, че интегрирането на Руската федерация в евроатлантическата общност е невъзможно и нежелано и страната му ще трябва да търси свое обособено място на геополитическата сцена.
- 2007 г.: Мюнхенската реч на Путин, в която той прокламира стремежа към създаването на многополярен свят, където Москва ще играе естествено ролята на един от световните центрове.
- май 2008 г.: Избирането на Медведев за президент. Путин дотолкова бе сигурен в стабилността на режима си, че повери формалната власт над страната в чужди ръце. И не приятелството му с Медведев, а широкият спектър от скрити властови механизми гарантира запазването на водещата му роля в политиката. Показателно бе, че още тогава мнозинството от руснаците бяха готови да участват в този политически фарс, отдавайки предпочитанията си за една кукла на конци само защото конците се дърпаха от Владимир Владимирович.
- август 2008 г.: Войната с Грузия. За първи път Русия употреби открито военна сила извън своята територия, и по-специално в постсъветското пространство. При това тя успя да постигне целите си, без да се стига до някакво по-значимо противопоставяне със Запада. Очевидно рискът си струваше, което бе предпоствака и за по-нататъшно агресивно поведение.
- 2011 г.: Гражданската война в Либия. Президентът Медведев се съгласи да бъде създадена зона, забранена за полети на правителствената авиация в Либия, но Франция, Великобритания и САЩ използваха резолюцията, за да започнат въздушни удари по силите на Муамар Кадафи. И в крайна сметка да го свалят. Русия се почувства измамена, а Путин прокара идеята, че всяко сътрудничество със Запада е вредно и води до подкопаване на руските геополитически интереси.
- края на 2011-а и началото на 2012 г.: Гражданските протести в Русия, свързани с обвиненията за фалшификация на изборите за парламент и президент. В тях Путин видя опит на Запада да подкопае властта му чрез методите на т. нар. Оранжеви революции. И наистина, в един момент изглеждаше, че режимът губи политическата инициатива и преминава в отстъпление. Той се видя принуден да възстанови прекия избор на ръководителите на регионите и бе либерализирано изборното законодателство. Показателно е, че протестите се породиха в условията на позитивно икономическо развитие и липсата на остро противопоставяне с външнополитически съперници. Путин преодоля кризата, но тя го шокира като потенциал, който може мигновено и цялостно да разтърси така прокламираната от него стабилност. Затова и впоследствие започна процес на реакция, при който срещу опозиционните представители започнаха съдебни преследвания и бяха силно ограничени възможностите за провеждане на масови мероприятия. В контролираните медии започна кампания среду продемократичните сили, изобразявайки ги или като сборище на бивши корупционери, или като платени западни агенти.
- 2014 г.: Украинската криза: Русия за първи път реши да се намеси директно в съседната си страна. След като не успя да консолидира проруските сили в по-голямата част на Украйна, бе предприета анексия на Крим и отцепване на Донбас. Руските действия предизвикаха западните страни да наложат икономически санкции на Москва, които обаче поради постепенното си заформяне и слабия обсег не породиха значим ефект в Русия. Напротив, те бяха използвани като оправдание от Кремъл за настъпилата рецесия, която се дължеше на спадналите цени на петрола и структурните дисбаланси на руската икономика. Където 50% от федералните доходи се формират от износа на енерго суровини.
Но по-важният ефект бе имунитетът, който Русия си създаде спрямо санкциите. Тя видя, че Европа и Америка не са в състояние да я подложат на тежко икономическо изпитание, адекватно на политическите и геостратегическите й ходове. Срещу анексията на Крим и окупирането на Донбас последваха санкции срещу компании и физически лица, но не и срещу самата руска държава. В допълнение руското население се оказа напълно готово да възприеме дори с акламации скъсването на отношенията със Запада. У Путин няма как да не се е създало убеждението, че външнополитическите му ходове не носят никакъв риск за управлението му.
- 2015 г.: Намесата в Сирия. За първи след края на студената война Русия започна военна кампания извън пределите на бившия Съветски съюз. Тя не само спаси властта на Башар Асад, но и подпечата новата световна роля и самочувствие на Москва.
Изброеното е не просто хронологическа поредица от факти, а политически натрупвания, в които се проследява логическа последователност и стратегическа насоченост в името на две неща - концентрация на цялата власт в ръцете на Путин и подготовка на руското общество за конфронтация с Европа и Америка. По този начин не просто се вдъхна смисъл в днешния руски режим, който вече надрасна формата си да обслужва властовия комфорт на лидера си, а влезе в ролята на една историческа необходимост. Затова и руснаците подкрепиха Путин, без последния дори да е провеждал някаква предизборна кампания. Той просто създаде ситуация, при която изглеждаше като единствения адекватен претендент за най-високия пост в държавата.
След изборите битува усещането, че Путин ще се окаже отворен към подновяване на диалога с Вашингтон и Брюксел, но това едва ли ще е възможно. Разбира се, руският президент винаги е изразявал вербалната си готовност за диалог, но той разбира, че цената на залога е вече много висока. За Москва е немислимо да се откаже от Крим, а дори и изоставянето на Донбас ще се възприеме за тежко вътрешнополитическо поражение. Именно от хората, които така масово го подкрепиха. От друга страна, на Запад също се оформи настроение, което иска или пълна изолация на Русия, или геополитическата й капитулация.
Липсата на база за компромис подтиква страните да се оставят да бъдат носени от ескалацията в отношенията им. И не е ясно докъде ще стигнат. Но за да запазят репутационния си образ, те са готови да поемат все по-големи рискове. И опосредственото им противопоставяне вече граничи с директния сблъсък. Съвсем наскоро началникът на руския Генерален щаб заяви, че ако американците бомбардират Сирия, руснаците ще отвърнат на огъня. А това е перфектният детонатор за трета световна война.
Другата опасност е не така непосредствена, но е също така реална. Превръщането на режима на Путин в цялостна политическа система, опираща се на противопоставянето със Запада, ще наложи силен отпечатък на вътрешнополитическото развитие на Русия. Обратният процес на маргинализирането на продемократичните сили е избуяването на антизападните и неоимперски кръгове. Те днес могат да изглеждат слаби, но са най-вероятно бъдещите носители на Путиновото наследство.
Нищо чудно цялостната историческа рекапитулация за новия стар президент да бъде, че е проправил пътя на бъдещия руски Хитлер.
