Как да победим страха при диагноза рак

Даниела Димитрова*

„Не, не и аз!", „Това не може да е истина!", „Защо аз?! Има други хора, които заслужават повече!", „Ще оздравея ли, ако се държа добре?" Това са само част от въпросите, които задават пациентите, защото поставената диагноза рак преобръща целия свят на човека. Предстои дълго, трудно, тежко лечение. Необходими са подкрепа, разбиране, точна информация. Тази диагноза променя жизнените очаквания и перспективи на пациента, гледната точка на личността относно бъдещето. Тя е съпроводена от чувство за безнадежност, застрашен е досегашният начин на живот, представлява заплаха за физическото и психическото здраве на пациента, загуба на професия и кариерна реализация, простичките удоволствия на всекидневието, пропуснатите възможности от миналото, дългоочаквани събития от бъдещето, в които човек евентуално няма да може да вземе участие. Оказва сериозни последствия както за него, така и за близките му. Възниква необходимост от цялостно преструктуриране, пренареждане на житейските приоритети и ценности.

Съобщаването на лошите новини в клиничната онкологична практика винаги е било трудно и отговорно както по отношение на първоначално поставената диагноза, рецидив, развитие на заболяването, така и за необходимостта от получаването на палиативни грижи. Това е тежко преживяване и за двете страни - както за носителя на информацията, така и за получателя. Понятието „криза" или „травма" се използва, когато психологическото влияние на дадено житейско събитие е особено силно и интензивно. Обикновено травмиращият стресор включва настояща заплаха за смърт, за сериозна увреда или заплаха за физическата цялост на тялото. Преживените кризи променят гледната точка на човека за света. Целта на последващите изпитвани емоции и когнитивни реакции е именно възстановяване на гледната точка за света и да продължим напред оттук нататък.

Не можеш да предвидиш реакциите на хора, попаднали в такава кризисна ситуация, както и не можеш да имаш очаквания за последващите им действия. Шокът от новината може да бъде изразен по различни начини, най-често като отричане, гняв, сълзи или неприемане. Пациентите са уязвими, уплашени, изпитват чувство на вина, срам, чели са прекалено много информация от интернет, слушали са ужасяващи истории от хора с подобен проблем както за болестта, така и за лечението. Такава кризисна ситуация отключва закономерно процеса на скърбене, включващ няколко различни етапа, през които преминават както болният, така и неговите близки. Загубата на здравето и реалната опасност от смърт поставят пациента пред раздяла със света такъв, какъвто той го познава. Когато човек се окаже в такава ситуация, която надминава способностите му за справяне с нея, от първа необходимост е наличието на професионална психологическа помощ и подкрепа, за да преодолее последствията. При необходимост и влошаване на психичното състояние на болните препоръчваме и търсим съдействие на психиатър.

Някои пациенти споделят, че най-трудното нещо при рака е не самата болест, а редуващите се чувства на несигурност и страх. Повечето от тях не говорят за страх, а за страхове - страх от рецидив; страх от лечението; натрапчиви мисли за болестта; проблеми в общуването с партньор и близки; страх от болката; страх от физическа немощ и много други. Други пациенти споделят, че се чувстват доста дискомфортно заради прекалената загриженост от страна на близките си. Чувстват се изолирани при вземане на решения, организацията в дома, грижи за децата и т.н.

За близките на пациента съобщаването на новината за онкологично заболяване също е предизвикателство. Те също изпитват чувство на страх, объркани са, не знаят какво предстои в бъдеще. Поемането на повече отговорности могат да доведат до чувство на безсилие, гняв, негодувание. А това, от друга страна, може да доведе до чувство на вина, тъга, разочарование у онкоболния пациент, че натоварва близките си. Затова в отделението оказваме психологична помощ както на пациентите, така и на техните роднини. Работата на психолога е да умее свободно да говори със своите пациенти за диагнозата на злокачественост, без да я свързва с неизбежна смърт, да партнира в овладяването и преосмислянето на страха от умирането и безнадежността. Да подкрепи и преведе пациента през 5-те основни емоционални фази - „отричане", „безпомощност и гняв", „договаряне", „отчаяние", „приемане", по възможно най-щадящ и смислен начин. Това са различните стадии, през които болните преминават и включват защитните механизми на психиката и механизмите на контрол за справяне при крайно трудни ситуации. Те са валидни за различни периоди от време, взаимно се изместват или понякога действат едновременно. Единственото, което обичайно остава съхранено през всичките тези стадии, е вратата на надеждата, а именно: нови лекарства, лечения, възможности за нови технологични открития и изследвания.

Важно е през целия курс на лечение у пациента да не се допуска усещане, че е отписан и всичко е загубено заради диагнозата, а да се поддържа у него вярата, че това е борба, която ще се води заедно от пациент, семейство, лекар и психолог, медицински специалисти - независимо от крайния резултат. Така пациентът до голяма степен има шанс да се справи със страховете си и да продължи да се доверява на обгрижващия го екип. И ще знае, че ако нещо може да бъде направено, то ще бъде направено с общи усилия. Професионалната психологична помощ в такъв кризисен момент би могла да помогне и да превърне всички в един екип, както и да помогне за създаването на увереност у семейството и близките на пациента, че всичко по силите на екипа ще бъде направено както за удължаване на живота, така и за намаляване на страданието.

*Авторът е клиничен психолог в МБАЛ „Централ хоспитал“-Пловдив.