Ужасяващите убийства на жени не са рядко явление в Турция. И всяко ново такова убийство хвърля в шок обществото. Дълбока следа в колективната памет остави най-вече убийството на 23-годишната Шуле Чет в Анкара през май 2018 година. Двама пияни мъже, един от които нейният шеф, брутално я изнасилват, след което я изхвърлят през прозореца на офиса, разказва „Дойче веле“. По-късно заявяват пред полицията, че Чет сама посегнала на живота си. Съдебномедицинската експертиза обаче установява, че младата жена има счупен врат и разкъсвания в аналната област, а в кръвта й са констатирани упойващи вещества - все признаци, които не говорят за самоубийство. Съдебният процес продължава половин година, съпътстват го демонстрации и прояви на солидарност от страна на женските движения, а отзвукът в социалните мрежи е особено силен. Всичко това дава плодове: съдът в Анкара осъжда главния обвиняем на доживотно лишаване от свобода, а неговият съучастник влиза за 19 години зад решетките. Гражданските групи, защитаващи правата на жените, още тогава се надяват, че общественият натиск, предизвикан от този трагичен случай, ще подтикне към действия и турското правосъдие. Но оттогава до днес сякаш нищо не се е променило. Не секват новините за убийства на жени, които биват представяни като самоубийства.
„Самоубийството“ на Айтен
Медиите последно съобщиха за драмата с 35-годишната Айтен Кая от Диарбекир, която беше намерена обесена в къщата си. Следствието стигна до извода, че жената се е самоубила и прокуратурата прекрати делото. Близките на покойната обаче не се примириха. Те са убедени, че става дума за убийство - още повече, че резултатите от следствието изобилстват от противоречия. В документа от аутопсията например не е посочен точният час на смъртта. Освен това цялото тяло на жертвата било осеяно с кръвоизливи, които са необичайни при самообесване. Аутопсията установила и кръвоизливи, причинени три дни по-рано, което по време съвпада с деня, когато съпругът на Айтен Кая, сезонен работник, си бил вкъщи. Въпреки многобройните улики обаче прокуратурата отказа да поднови разследването.
Адвокатката Гурбет Гьозде Енгин от женското сдружение „Роза“ обяснява, че в рамките на следващите няколко седмици
още четири жени умират
при сходни обстоятелства, а прокуратурата всеки път прекратява разследването. Хатидже Чорук от друга женска организация твърди, че отговорност носи цялата турска съдебна система: „Винаги трябва да сме подозрителни, когато смъртта на жена се обявява за самоубийство. В такива случаи все по-често става дума за прикриване на така наречените женоубийства (фемицид)“. Истанбулската правозащитничка Лейла Сойдънч също смята, че проблемът е структурен: „В едно правосъдие, доминирано от мъже, много престъпления срещу жени си остават ненаказани“. По нейните думи, убийците могат да разчитат, че ще се измъкнат от съдебно преследване, ако инсценират самоубийството на жертвата си. Социалните мрежи и действията на гражданските групи за защита на женските права увеличават натиска върху съответните институции в Турция. Но и правителството в Анкара, и съдебната система дълго време си затваряха очите за проблема. Политическа воля за трайна борба срещу убийствата на жени така и не се забелязва. А според организацията „Ще спрем убийствата на жени“ само през миналата година в страната са били регистрирани
300 убийства на жени
А 171 смъртни случая, включително и предполагаеми самоубийства, са били категоризирани като „съмнителни“. Много жени в Турция горещо се надяват на Истанбулската конвенция, която има за цел да възпре насилието над жени и да се бори срещу него. Държавите, които подписаха конвенцията (България не я ратифицира - бел. ред.), поеха ангажимент да създадат рамкови условия за борба против насилията срещу жени. Турция ратифицира Истанбулската конвенция още преди пет години и я присъедини към националното си право като Закон за предотвратяване на насилието срещу жени и за защита на семейството. Според критиците обаче изискванията на Истанбулската конвенция не се прилагат на практика, нито пък се взимат предвидените мерки за закрила на жените и за оказване на помощ в случаи на насилие.
