Писател, журналист, съпруг, баща, маркетингов директор на компания, помагаща на инвалиди, настоящ футболен и бивш баскетболен треньор на деца. Това са само някои от шапките, които носи писателят Иво Иванов. Той стана популярен с книгите си „Отвъд играта" и „Кривата на щастието", последната от които излезе в осем издания в Родината и която спокойно можем да наречем бестселър. Ако е пред вас, ще видите, че Иво наистина почти винаги носи шапка с козирка с голяма буква „М" отпред. Той ще ви каже с усмивка, че го прави за по-лесна поддръжка на косата си. Но едновременно с това Иво може да говори и пише за живота такъв, какъвто никога не сме го виждали, и да ни кара да се учим от неговите истории. Като ни разказва за малките хора с големи сърца и още по-големи постъпки, изпълнени с толкова хуманизъм, Иво ни показва как да бъдем по-добри и да живеем достойно.
Ето защо българите в Чикаго очакваха с нетърпение срещата с този наш сънародник и залата на център „Магура”, където се състоя събитието, беше изпълнена със зрители от всякакви възрасти. Имаше и гости, дошли чак от Синсинати. Съботната вечер стана истински задушевна, тъй като Иво преведе присъстващите през своя вътрешен мир и този на свои герои и разкри безценни мъдрости, валидни за различните поколения – мъдрости как да постигнем успех, да открием себе си и смисъла на живота. Той отговори и на въпроси от публиката.
Едни от най-интересните въпроси и коментари дойдоха от госпожа Ничева, която разказа, че живее в Чикаго вече девет години и излиза рядко, но не би си простила да пропусне това събитие. Възрастната жена беше прочела абсолютно всички разкази на Иво, които е намерила, и искаше да знае за други негови произведения. Иво й отговори, че е написал и художествен разказ „Беседката", посветен на свети Валентин и публикуван в сборника „Обича ме, не ме обича".
Иво сподели пред публиката, че Чикаго е един от любимите му градове в Америка, защото е наситен с културни събития, защото е родното място на Хемингуей, защото е градът на Уили Диксън, Коко Тейлър и други. „Аз идвам в Чикаго като на поклонение и задължително ходя по тези места, където тези музиканти, които споменах, са създавали музика", каза писателят.
После Иво разказа как е започнал журналистическата си кариера в края на 80-те години на миналия век след покана на известния на чикагската общественост Климент Величков. Последният дава поле за изява на младия тогава талант във вестник "Старт". Там Иванов бил репортер за американските спортове. По това време той бил много запален по баскетбола, след като гледал филма "Harlem globetrotters" в кино „Одеон“, по онова време кино „Дружба“.
С малко късмет и несъмнено упорство Иво попада при баскетболния треньор Младен Младенов, а после в школата на ЦСКА. Любовта му към баскетбола може би се дължи на това, че баща му е бил многократен шампион на България по джудо, както и спортист и деятел в други спортове, но също и каскадьор във филми. "Ако трябва да напиша само една книга, която да е последната в моята кариера, тя ще бъде за баща ми", посочи гордо Иво и го описа не само като успешен в спорта, но и като изключителен учен, завършил ядрена физика.
Урокът от играта между кошовете, който Иво е научил, е, че на игрището „всички трябва да са на една и съща вълна, да четат една и съща книга“. И когато всички са единни, "играта се превръща в музика и симфония, а отборът става оркестър". Историята, която най-много развълнува присъстващите в „Магура", беше свързана пак с баскетбола. Тя беше за
малкия Гибсън, на кого лекарите премахват половината мозък
за да го спасят от ужасни епилептични припадъци и смърт. Детето преминава през операция със сложното име хемисферектомия. „Ако човек е достатъчно млад, той може да преживее операцията и другата част от мозъка му да поеме функциите на отстраненото полукълбо", обясни журналистът. За щастие така става и с Гибсън. Той излиза от операционната и се подлага на дълга терапия за възстановяване. Когато Иво научил за Гибсън, предложил на баща му да го запише да тренира в отбора по баскетбол, който ръководил сънародникът ни. Момчето тренирало упорито и появата му в тима стимулирала останалите играчи да играят колективно, да се уважават и да печелят мачове. „В крайна сметка Гибсън помогна повече на отбора, отколкото отборът помогна на Гибсън", отбеляза Иво. Сега Гибсън завършва гимназия, готви се за колеж и се е възстановил почти изцяло. Той дори е издал книга за преживяното и е поканил Иво да напише предговора. Авторът на „Кривата на щастието" идва в Америка в зората на българската демокрация. „Идеята ми беше да завърша магистратура, да видя за какво става дума в Америка, за какво са говорили моите герои от книгите. Да минат и моите колела по американските шосета, а после да се върна и да използвам наученото. В България ме очакваше добра журналистическа кариера“, описва намеренията си българинът. Става така, че той идва в Канзас, започва да учи и среща съпругата си Джейми, с която намира общи интереси за литературата и живота изобщо. Обвързвайки дните си с нея, Иво остава от тази страна на Океана. Казва, че любовта им е също толкова силна, колкото и в първия ден. Двамата имат две деца, с които са изключително близки. В момента Джейми също като Иво помага на деца с увреждания и е директор на агенция, която се занимава с такава дейност.
Любимите автори на Иво и тези, които са оказали въздействие върху стила му на писане, са представителите на абсурдизма като Дъглас Адамс, Джером Джером, Люжен Юнеско. Други значими за него автори са Кърт Вонегът и Хемингуей. „От нашите автори страшно много обичам Йордан Йовков и неговия подход към разказа. Неговите разкази имат особена траектория и ритъм. Обичам също и поезията ни. Българският език е невъобразим и много красив. "Разкрепостен" е много хубава наша дума, която няма еквивалент в английския. Обичам много и думата "ухание". Понеже Иво е учил в руска гимназия, харесва и писатели като Есенин и Достоевски. "Може би най-голямо влияние върху мен има Джон Стайнбек. Не знам колко пъти съм чел книгата му "На изток от рая", спомена той. "Ако светът ще бъде спасен, то това ще бъде чрез изкуството и езика", предрече Иво и допълни, че технологиите ни отнемат книгите, но и възможността за съзерцание към света и към себе си. Той посочи, че ако прекарваме по два часа на място, за което не може да бъде определено в кой век съществува, ще можем да достигнем до спомени и заключения, за които не сме подозирали, и да преосмислим живота си. За такова място той каза, че е брегът на някое езеро или навлизащите тепърва изолационни камери, където човек е оставен на тъмно, потопен в сол, така че да не чувства и да не вижда какво има около него. „Живял съм повече години тук, отколкото в България, и донякъде нося и двете националности, но нищо няма да измести първата, българската", каза Иванов. „Не трябва да ни е страх да предизвикваме нормите, това е единственият начин да постигнем неочакван и изключителен успех", каза още той. На децата Иванов препоръча да устояват повече на увеличаващите се стимули от външната среда и да прочетат книгата „Пилето" („Birdy“) на Yилям Уортън. Освен че показва историите си в предаването „120 минути“ по bTV, Иво пише и няколко сложни и дълги истории, които се опитва да завърши. За една от тях се надява да прерасне в самостоятелна книга. "Тя е свързана с много пътуване през последните десет години и събиране на суровина", обясни майсторът на словото. Освен това той обмисля да пътува до България със съпругата си. "Този мост с родното място не е изгорен и може би скоро ще отидем в България", предположи Иво.
