"Когато в гората падне вековен дъб, но наоколо няма хора да слушат, произвежда ли се грохот? Или грохотът се появява само тогава, когато има кой да го чуе?" Въпросът е зададен в началото на XIX век от британския философ-емпирик Бъркли като пример за това, че можем да сме сигурни в съществуването само на онова, което виждаме и чуваме.
Миналата седмица падна най-големият български политик - Иван Костов. Това променя всичко; но засега останалите политици се държат, все едно нищо особено не се е случило. Очевидно се надяват, че ако се правят, че не чуват тътена, то и последващите го политически земетръси ще ги подминат. Няма.
...Преди точно десет години интернет прохождаше и затова все още имаше смисъл да се ползват хартиени вестници. Наех студенти да изрязват вестникарски материали и да ги сортират по папки. Когато две години по-късно зарязахме тази работа поради развитието на интернет, събрахме папките за изхвърляне. Най-дебелата се оказа озаглавена "Костов яде деца". Дори на студентите бе направила впечатление всекидневната, провеждана без прекъсване, година след година, канонада по бившия министър-председател.
Оттогава светът се промени напълно. Никой не сортира вестникарски изрезки например. В цялата тази промяна обаче продължава да има една константа: Иван Костов е виновен за всичко. През пролетта на 2009 година мислих, че дъното е стигнато с твърдението на тогавашния президент Първанов, че именно Костов е виновен за взривовете в голям военен склад.
Това обаче не се оказа никакво дъно, защото в началото на 2013 година - 12 години след като напусна властта - пак Костов се оказа виновен, този път за надутите сметки на тока, изкарали хората на улицата. Израсна цяло едно поколение, което има доста смътна представа кой е той и какво е правил. Но твърдо знае едно:
трябва да бъде мразен
Тази фиксация прави така, че всички други политици от 90-те са забравени. Студентите първокурсници, когато се появят при мен, носят в главата си следното резюме на новата българска история: "Управляваше Тодор Живков, после го свалиха и дойде Иван Костов."
Допреди няколко години начинаещите студенти имаха и отчетлива черно-бяла картинка, очевидно набивана им в главите в домашна обстановка: Живков - добър, давал на народа; Костов - лош, взел всичко на народа. Днес "игрек поколението" е по-софистицирано и знае, че Живков не е "добър". Но Костов продължава да е лошият. Всичко се изсипва върху Костов по простата причина, че той е най-големият. А е най-големият, защото именно нему дължим, да речем, простичкия факт, че България е член на ЕС и НАТО - за разлика от Македония и Сърбия примерно, да не говорим за Русия и Беларус. След разрухата, донесена от Жан Виденов - спомнете си как вестник "Дума" публикуваше рецепти за затваряне на хляб в буркани - нямаше никакви гаранции, че България изобщо някога ще се възстанови. Само три години по-късно обаче не само се беше възстановила, но и бе призната за отговаряща на критериите от Маастрихт, т.е. годна за членство в ЕС. Костов направи това, не някой спасител, цар или месия.
Не че не си навлече неприязънта и на външния свят. Еврокомисията направо хлъцна, когато с режещ тон Костов й съобщи, че няма никакво намерение да чака десет години за влизане в съюза, както му бе намекнато в началото. Американците останаха втрещени, когато Костов не се огъна под натиска на Държавния департамент и отказа България да приеме 20,000-30,000 албански бежанци на своя територия. Руснаците никога няма да забравят как Костовото правителство им отказа въздушен коридор към Косово, за да стоварят войски в Прищина, преди да са пристигнали западните съюзници. Външната неприязън е разбираема.
Костов от време на време ги удряше
с линийка през пръстите и това на тях не им харесваше. Вътрешната, българската омраза е неразбираема със смайващите си космически размери. Англичаните например, които Чърчил спаси от унизителен разгром по време на войната и накрая ги направи победители - те го свалиха от власт за "благодарност", но не го намразиха. В началото на ХХІ век го обявиха за "най-великия държавник за всички времена". Българите обаче, които Костов спаси от азиатска бедност, руска подчиненост и ги докара до портите на Европа - те не само го свалиха от власт. Те го мразят, както никога никого не са мразили преди.
Иван Костов не е най-приятният човек на света. В най-невинна лична среща е способен да направи така, че после човек да реши да го отбягва толкова дълго, колкото е възможно. Той обаче не е мразен заради това; в крайна сметка повечето хора никога не са го виждали "на живо". Мразен е, защото направи две исторически важни неща, които изтръгнаха България от блатото на постсоциалистическото битуване, в което продължават да си бълбукат наши съседи и братовчеди като молдовци, беларуси и узбеки. Първото и най-важно - затвори социалистическата промишленост.
Рядко си спомняме, че към 1997 година по-голямата част от българите си живееха така, както бяха свикнали от 60-те години. Ходеха на работа в държавния завод, където не работиха нищо полезно, но получаваха някаква заплата. Междувременно вземаха от завода всичко, което им трябваше, за да работят и "на частно" - в сивия сектор. Заводите бяха на загуба, тъй като не произвеждаха нищо конкурентно. Загубите се покриваха от данъците, които никой не плащаше. Страната, извън София и два-три големи града, живееше на принципа "всеки лъже всеки".
Накрая обаче дойде сметката. Точно този опит за съхранение на социалистическия бит доведе до пълен фалит на държавата и необходимостта да се почне наново. Като част от това ново начало Костов затвори тези предприятия. Спря течовете в бюджета и изряза гнилото, за да се развие здравото. От гледна точка на масовата психология обаче това бе катастрофално разрушаване на привичния и уютен начин на живот, който българите особено ценяха.
Костов наистина им "взе всичко"
- взе им света, който харесваха, защото в него не поемаха нито рискове, нито отговорности. И след това направи второто важно нещо. Съобщи им, че вместо да чакат някой да дойде и да им даде, е време да запретнат ръкавите и да се справят с живота. Отне им правото да потънат във вечен траур по изгубения начин на живот. Не само им отне рая, но им забрани да плачат за него.
В този момент трупаната неприязън избухна в омраза. Костов бе преопакован в чудовище, което се натъкнало на един щастлив народец и - напълно безпричинно и само заради злата си воля - му взело всичко и го пратило нещастен и гол да броди по света. Оттук бе една крачка до това Костов да е причинител на всички случващи се злини - просто защото е зъл. В пролетта на 2001 година медиите директно го обвиниха в убийството на дете на таксиметров шофьор, а таксистите блокираха парламента и искаха да го разкъсат. После се разбра, че не бил той, а била майката на детето - но тогава вече злият Костов беше виновен за други възникнали злини.
Разбира се, слизането на Костов от власт през 2001 г. си има и обективни обяснения. Докато народът наистина страдаше, докато се преподреди в новия свят на отговорността, Костови съратници станаха "необяснимо богати" - по израза на неговия предшественик Филип Димитров. Появи се и типичното за нашите земи високомерие на управляващите спрямо управляваните. Кадровите грешки на Костов бяха на моменти смайващи, способността да се самозалъгва - впечатляваща, а комуникацията с обществото - най-малкото неефективна.
Но не тези причини обясняват защо българите свалиха Костов от власт през 2001 година. Те го наказаха, защото им "взе всичко". И го заместиха с царя, защото преведоха неговите витиевати послания на езика, който разбираха: "Вервайте ми, аз ще ви оправя, аз ще ви дам..." Опитаха се да заменят Маргарет Тачър с Тодор Живков. Опитват се и до днес. И докато търсят кой да им "даде" срещу коленичене и послушание, ще мразят Иван Костов, който им казваше: "Изправете се и си вземете сами." Дори не злорадстват за неговото падение. Да не вземе да се върне...
Философът Бъркли в крайна сметка дава отговор на загадката с падащото в гората дърво. Дори да няма кой да чуе тътена, пише той, тътен има, защото отеква в ушите на Бог. Всички са си запушили ушите за грохота от падането на Костов. Но този грохот отеква в историята. И ще ги връхлети тогава, когато най-малко очакват.
Евгений Дайнов, „Дневник"
