Политиката на Ердоган прави точно онова, от което Ататюрк се е страхувал някога
Едуард Лутвак, „Форин полиси"
Мустафа Кемал Ататюрк, основателят на светската Турска република, която наследява ислямската Османска империя, умира през 1938 г., но турците още определят себе си като про- и антикемалисти. Под хората се разбират мъжете. Жените не са длъжни да казват нищо, защото техните забрадки или липсата на такива показва ясно позицията им.
Лагерът на антикемалистите, който иска да възстанови Турция като ислямска държава, винаги е бил подкрепян от по-малко образованото мнозинство от населението, но до 2012 г. беше държан здраво под контрола на турския офицерски корпус, чиято обединяваща „кемалистка" идеология беше абсолютно светска. Това, което разруши равновесието, беше печелившият съюз на ислямистите популисти, воден от бивш футболист с добро образование - доста рядко съчетание - Реджеп Тайип Ердоган.
Той действаше заедно с последователите на Фетхула Гюлен, повечето от които добре образовани и влиятелни бизнесмени, държавни служители, университетски преподаватели. Самият Гюлен се изявяваше като един вид религиозен предприемач от висока класа, чиито привърженици създадоха над 1,000 училища - от Тексас до Ташкент. В тези частни школи се подготвяше новата турска интелигенция.
Талантът на Ердоган винаги е бил да обединява масите, като призовава за защита на тяхната мюсюлманска идентичност срещу всички пришълци, не само тези от Запада, но и по-добре образованите и по-малко благочестиви негови сънародници турци. През 1999 г. той прекара няколко месеца в затвора, след като беше осъден за разпалване на религиозна омраза.
Печелившата формула на Гюлен пък беше да набира средства от вярващите, за да предлага безплатно или с отстъпка в цената възможност за образование в училища, представяни като изцяло светски. Ислямските практики в тези учебни заведения реално се разпространяваха много внимателно, чрез приятелски кръгове и лични разговори.
Съгласно правилата на Ататюрк турските университети бяха напълно светски, забраняващи носенето на ислямски забрадки и всякаква форма на религиозна демонстрация.
Но при малкото и скъпи студентски общежития пансионите на Гюлен служеха за превръщането на десетки хиляди висшисти в неговите последователи, готови да дадат своя принос след дипломирането си, било с пари, било като преподаватели, журналисти, адвокати или държавни служители. Благодарение на доброто образование някои правеха дори повече, успешно прониквайки в турските светски офицерски среди.
Това беше форма на интерпретация на принципа „такия", позволяващ на последователите на исляма да прикриват религията си, ако ги заплашва преследване или принуда.
Така, когато Партията на справедливостта и развитието, създадена от Ердоган през 2001 г., спечели изборите през 2002 г., тя реши да управлява Турция, без да предприема действия срещу военните или държавата, каквито бяха принудени да извършат предишните ислямистки правителства в страната. Нямаше смисъл - ислямистите успешно се инфилтрираха в редиците на военните. Успехите на управлението обаче до голяма степен се дължаха на компетентните технократи, последователи на Гюлен, а не на провинциалистите, водени от Ердоган.
Икономическият възход на Турция накара армията да се въздържа от обичайния си подход в случаите, когато народните маси издигнат ислямисти на власт - военен преврат. За мира допринесоха и преговорите за присъединяване към Европейския съюз, придружени от реформи в редица сфери на турското общество, като например забраната на смъртното наказание.
Това, което разруши съюза между Ердоган и Гюлен, беше умерената природа на исляма на последния. Той приема всички мюсюлмани за равни и забранява всяка форма на насилие в името на религията, дори срещу езичници. За Ердоган и неговите близки поддръжници като бившия външен министър и премиер Ахмет Давутоглу това беше непростимо прегрешение. Според тях сунитският ислям е единствената религия, която изобщо има право да съществува. А създаването на ислямски халифат, обхващащ целия свят, трябва да бъде подпомогнато с всички възможни средства, от задължително религиозно образование в Турция до война с онези, които не са „хора на суната" навсякъде по света, подкрепяйки от „Хамас" в Газа до разклоненията на „Ал Кайда" в Сирия и уйгурите в Китай.
Ето защо Ердоган мълчаливо подкрепяше и „Ислямска държава", доколкото можеше, първоначално забранявайки използването на военновъздушната база Инджирлик срещу групировката и позволявайки на турските търговци да внасят петрол от Сирия.
Не е случайно, че когато няколко турски шофьори на камиони бяха отвлечени от групировката, те не бяха обезглавени, а освободени. Дори когато ужасяващите изстъпления, извършвани от „Ислямска държава", принудиха Ердоган да позволи на САЩ да осъществи въздушни удари от Инджирлик, турските въздушни сили бомбардираха само кюрдите.
Поради специфичната сунитска идентичност връзките на Турция с шиитски Иран - и със Сирия на Башар Асад, привидния алевитски съюзник на Техеран - винаги са били обтегнати въпреки общата им омраза към Запада. За отбелязване е, че Давутоглу и Ердоган никога не използват популярното определение алевит, за да опишат религията на Башар Асад. Вместо това говорят за нусайр - епитет за еретик сред местните сунити.
Около 2009 г. Гюлен реши, че е помогнал да се роди едно чудовище, таен екстремистки ислямистки режим, който ще съсипе Турция и ще навреди на страната, като започне конфликти с всички свои съседи, което съответно и се случи. Гюленистите в полицията и правосъдието се опитаха да решат проблема през 2013 г., като свалят Ердоган и редица негови министри по напълно реални обвинения в корупция. Няма никакво друго обяснение за милиардите долари, натрупани от семейството на настоящия президент на Турция.
Но вместо да подаде оставка, Ердоган нареди внезапното уволнение и съдебно преследване на разследващите го прокурори и полицаи, основателно разчитайки на безусловната подкрепа на своята партия. Станалото обаче накара Ердоган да се страхува от паралелната държава, създадена от Гюлен. И доста зле осъщественият опит за преврат от 15 юли тази година развърза ръцете му за действие. Управляващите в Турция ислямисти уволниха или вкараха в затвора над 60,000 души.
Стотици частни компании и медии бяха закрити или национализирани, мрежата от училища на Гюлен беше унищожена, а неговите последователи бяха подложени на гонения във всички сегменти на турското общество - армия, полиция, съдебна система, държавни институции, университети.
Ататюрк не би бил изненадан от ставащото: Той е бил убеден, че следването на исляма като политическа доктрина под каквато и да е форма ще погуби Турция.
