Двата отрязани крака са от статуята на последния ирански шах Мохамед Реза Пахлави. Тя е била съборена от озверелите ислямизирани тълпи през 1978 година, но нозете му се оказали достатъчно здрави, та оцелели до днес
Магистралата между Исфахан и Техеран е твърде тясна за гъмжилото от коли, което пъпли по нея. Чудо е, че Фироз - моят шофьор - изобщо успява да се провира с джипа през този жужащ рояк с цели 120 км/ч, а понякога и по-бързо!
Но наближава 12 без 15 по обяд - времето, когато той задължително се отбива до някое крайпътно магазинче. Шмугва се в странично помещение, което отвън твърде много прилича на клозет, но всъщност е стая за молитви, и се отдава на неколкоминутно усамотение с Всевишния. Този път обаче подобно магазинче не се забелязва, а и трафикът ни притиска. Като всеки правоверен Фироз е подготвен за подобни сложни ситуации. Вади с дясната ръка от жабката мобилния си телефон, доближава го до ухото и пуска предварително записана молитва. Другата ръка обръща с длан нагоре.
Практически джипът, че и ние с него, вече висим само на кокалчетата на лявата му ръка, които единствени все още направляват волана. За мой ужас Фироз включва и очите си в молитвата - през секунди извръща глава нагоре. Тъкмо започвам да си мисля, че ей-сега благополучно ще се възнесем при този, към когото той отправя взор, и един пътен полицай се появява изневиделица като дар от небесата.
Молитвата е приключена предсрочно, с което и моите опасения за живота. С неохота и някакви (не)ясни за мен персийски думи, процедени през зъби, Фироз спира на вдигнатата палка. След кратко обяснение, в което полицаят постоянно сочи телефона, от който още се носят сурите от Корана, му отпечатва с мобилен фискален апарат някакво бонче и ни пуска да продължим.
Преди да потегли, Фироз процежда нова персийска порция думи и прави странни движения с ръце, все едно прогонва мухи от колата. ,,400,000 риала (20 лева, които за Иран са си доста пари - б.а.) глоба!", съобщава ми, без да съм го питал. ,,Ти не му ли обясни, че се молиш?", вметвам. ,,Обясних му, но той не искаше да слуша. Такова нещо само преди десетина години беше невъзможно. Да те глобят, защото се молиш... Как можа да се случи точно в деня, когато се виждаме за последен път..."
Прекрасно знам, че се виждаме за последен път, защото след Техеран Фироз се връща обратно в родния си Язд. Изразът ,,виждаме се за последен път", още повече отправен към чужденец, обаче за иранците има особено сакрално значение, по-важно и от молитва. Най-общо казано, той се превежда като ,,Приготви рушвета" - парите, които всеки, особено ако не е иранец, е длъжен да даде накрая за услугата, която преди това вече надлежно си е платил. Тази почти рекетьорска практика е широко разпространена в целия ислямски свят.
Иранците, които постоянно демонстрират самочувствие на древен цивилизован народ, от всичко най-много мразят да бъдат сравнявани с араби, затова леко са я модернизирали. Докато в арабските страни шофьор като Фироз след края на пътуването просто ще протегне ръка като просяк и няма да я прибере, докато не му я напълниш с банкноти или монети (в зависимост от инфлацията в съответната страна), в Иран подобни нагледни мили сцени на милостиня са отдавна загърбени. Парите трябва да бъдат предварително добре сгънати, а сетне вмъкнати в ръката, тоест предадени елегантно и почти лицемерно приятелски в момента, когато двамата се здрависват за сбогом. Макар че за двете ми седмици в Иран усвоих без грешка тази операция, придружаващите я лицемерни усмивки - също, не всички бяха радостни да получат от мен пари. Например Рошен.
Бях вторият българин, който той вижда през живота си. Преди много години, точно след края на войната с Ирак, се запознал с преподавател по география от Софийския университет - един от първите българи, осмелили се да дойдат тук в онези мрачни времена, за да изучават на място планините около Техеран. Знаел на пръсти кое възвишение около столицата как точно се нарича и къде се намира. Рошен останал впечатлен. Та сега очевидно беше решил на свой ред да впечатлява мен не с планини, а със своеобразните си религиозни практики.
Първото нещо, което ми обясни, бе, че е много вярващ и е против промяната, която се случва в Иран. Всякакви свободи, които жените постепенно започнали да си извоюват, за него представляваха ужасия, която би забранил, ако разполагаше с подобна власт.
А второто - че това, което се прави в Европа - с разрешаването на свободното съжителство на мъж и жена най-вече и браковете между хомосексуални, е най-голямото зло на света. Попитах го дали в Иран има гейове. ,,Абе, има 20-30 души и се крият, не ги е срам", отвърна той.
Рошан има син, който е на 24 години и още не бил правил секс. ,,Разбрали сме се с него, ислямът повелява това да се случва чак след сватбата." Казах му, че ако наистина го вярва и очаква синът му да си признае, значи е луд. Рошен се замисли и всъщност бях много щастлив, че посях съмнения в главата му. Още повече че често го засичах да кръстосва поглед подир някоя млада иранка, особено ако е облечена според актуалния стил - с тесни дънки, чиито очертания дори черната роба не успява да прикрие, и с дръпната назад забрадка, точно както старите войници поставят кепетата си, която показва част от косата, но всъщност най-вече демонстрира гримираното красиво лице.
Рошен, усетил, че съм го изловил, бързаше да обясни уж много възмутено: ,,Как не ги е срам да излизат така в града. Такова нещо само преди десетина години не можеше да се случи!"
Тези така споменавани десетина години всъщност са периодът, в който Иран е започнал да се събужда от десетилетия кома, макар че официалните лица в страната повтарят дежурно, че събуждането се е случило през 1978 г. Тогава аятолах (обявен още приживе за имам, тоест религиозен вожд) Рухола Хомейни грабва властта и заменя една диктатура - тази на светския и последен шах Мохамед Реза Пахлави, с друга по-мрачна и жестока - на духовенството. Понеже всяко духовенство, независимо от религията, живее мислено в Средновековието, иранското е построило държава тъкмо по такъв образец. Неслучайно Иран и Ватиканът са в отлични дружески отношения, а иранското посолство към папската държава е сред най-големите и личните.
Хомейни забранява всичко, което може да се забрани - музиката, балета, операта, киното, партиите, модерните облекла и прически. През 1980 г. забранява за известно време и университетите, останали последните гнезда на съпротива срещу тиранията му. Той всъщност е първият в най-новата световна история, демонстрирал как след революция и преврат властта може да се вземе не от военна хунта или партийна клика, а от религиозните власти.
Освен шиитския прочит на исляма в Иран официално са позволени и други религии, но пък медиите по цял ден повтарят, че това е шиитска държава - да не би някой да се обърка и да злоупотреби с тази ,,огромна" религиозна свобода. Евреи, арменци, последователи на Заратустра (Заратурстра, а не Зороастър, защото на персийски той се произнася Заратущра, а Зороастър е дошло от американците, измислили го, за да им е по-удобно да го произнесат!) - само те си знаят с какви компромиси е свързан животът им в Иран. Докато бях там, всички вестници в един ден препечатаха открито писмо на единствения ирански евреин депутат в Меджлиса Сиамак Мерехсед, където в унисон с официалната политика на Иран хули израелския премиер Бенямин Нетаняху, понеже бил ,,предател на евреите" и ,,расист".
Арменските църкви действително съществуват тук-там из държавата, но арменките са длъжни да се обличат по ислямски канон. Заратустризмът - националната религия на Древна Персия, също е смачкана от Хомейни и към днешна дата нищо от традициите на тези хора вече не е запазено в автентичен вид.
В Язд, където в миналото е била една от големите колонии - поклонници на Заратустра, днес са останали едва неколкодесетки души, захвърлени в края на града. В центъра на Язд държавата поддържа някаква фасадна стая с вечен заратустрийски огън, служеща за показ на неразбиращите пришълци. Самите заратустрийци рядко ходят там. Истинските им светини - Храмът на мълчанието, където са извозвали мъртъвците си, и мината, където са ги погребвали, са изоставени на 20 километра от града и се рушат.
Тези места никога не се показват на чужденци и трябва човек да мотивира доста сериозно при ръкостискането си местните жители, за да го заведат. Макар и пооткрехната, иранската религиозна държава все още разчита на огромния страх у хората.
При разговор с непознат заратустрийците дежурно повтарят, че живеят прекрасно и се радват на всякакви свободи. Колчем човек ги попита защо не ходят вече в Храма на мълчанието, те отговарят, че доброволно решили да си погребват мъртвите на модерно гробище. ,,Кога го взехте това доброволно решение?" ,,Преди 35 години." Сигурно е случайно, че точно преди 35 г. Хомейни заграбва властта. Смъртта на диктатора през 1989 г. и замяната му с аятолах Хаменей леко поотпускат юздите. Отпушването на страната обаче иранците реално свързват с избирането на президента Мохамад Хатами - предшественик на доскорошния държавен глава Махмуд Ахмадинеджад. По конституция върховната власт и в момента е в ръцете на аятолаха, който не е избиран от народа, но пък може да отменя всички закони и президентски решения, които възприеме като противоислямски. Дали защото Хаменей предпочита да се държи на дистанция, или понеже във всяка диктатура с времето се появяват пробойни, които тя вече не е в състояние да запушва с терор, през последните години иранците постепенно си възвръщат обратно онова, от което са били лишени през 1978 година. Най-видимо това е в големите градове. Всяка вечер там се организират частни купони с много алкохол, който е официално забранен, но всеки може да си набави нелегално с едно телефонно обаждане. Сателитните чинии, също официално извън закона, са накацали по всички балкони. Ислямската полиция периодично провежда хайки за конфискуването им, но почти веднага народът се обзавежда с нови - в Иран е пълно с гаражни фабрики за производство на чинии.
Интернет се цензурира със софтуерен филтър, разработен в Китай. Той е на принципа на търсачките - преравя цялата мрежа и блокира страници, в които е засякъл думи, предварително заложени в него като "фейсбук" и "секс". Но на всеки ъгъл нелегално се продават скреч-карти с адреси на прокси-сървъри, маскирани като сайтове за птички и тревички, където въвеждаш посочена парола и целият интернет е твой. Други табута държавата сама решава да отмени.
Бехрам, който е на 34 години и който сам ме намери, когато разбра, че в неговия град Шираз се е появил българин, ми разказа въодушевено как Хатами, славещ се и като меломан, дори фен на рока, е разрешил например поп музиката. Излязъл една вечер по държавната телевизия и казал - от утре всички иранци са свободни да слушат популярна музика, а магазините да я продават. Уговорката била, че се разрешават само записи на персийски, и то изпълнени единствено от мъже.
Бехрам е спортист и постоянно е зад граница. Похвали ми се, че вече имал в актива си четири рускини, заради което всичките му приятели го гледали с възхищение. Миналата година в една чужда столица се запознал и с българката Мая, фризьорка от Хасково. Нещата толкова се разгорещили, че двамата дори начертали планове за сватба. "Много красива", както я описа той. Но майка му бързо охладила страстите - няма да ти е вярна, рекла - или ще избяга, или ще ти я откраднат. Двамата и до момента поддържат връзка. Мая изпитвала колебания да тръгне за Иран, а Бехрам не искал да се изложи пред познатите и роднините си с жена, която идва при него, разочарова се от порядките в държава, където жените трябва да се съобразяват с куп правила, и решава да се върне обратно.
,,По-добре да си взема иранка", размишлява той. Наскоро се запознал с едно момиче на 31 г., което било готово да се оженят. ,,Тя знае ли за четирите рускини и българката?" питам. - Да, казах й, няма нищо против, защото е модерна жена." ,,А самата имала ли е преди това други мъже?" ,,Не, естествено, иначе няма да я взема", отвърна Бехрам. В Иран мъжът може да прави почти всичко, но на жената е отредено да чака единствения, дори и 31 г., ако се наложи, иначе никой няма да я иска.
|
Срамежлив ефир Дори и десет години по-късно радиостанциите и телевизиите в Иран продължават да са твърде предпазливи, когато избират музикалния си пълнеж. Актуални ирански дискотечни хитове няма как да се чуят там. За предпочитане са по-неглижирани и кахърни песни. Западната музика продължава да е официално забранена, но по радиото въртят инструментали на някои световни балади. Държавното ИРИБ обича ,,Hello" на Лайнъл Ричи и дори леко се гаври с песента; или с религията - въпрос на преценка. След поредната молитва на арабски по ИРИБ ,,Здравей" зазвучава като подложка, на чийто фон диктор изчита тържествено превода на сурите на персийски. Все пак поп музиката и по телевизията, и по радиото върви основно около полунощ, когато Хаменей и духовенството спят. Но телевизионната промяна е видима. Молитвите и филмите, превъзнасящи Хомейни и наследника му, се въртят по цял ден, както и преди. Хаменей има своите запазени часове, в които излъчват мъдростите му без прекъсване. Сега обаче между всичко това са се настанили внимателно подбрани турски сериали и американско кино. В сериалите любовната нишка в никакъв случай не трябва да е водеща, защото любовта и сексът не са теми за публично обсъждане в религиозната държава. По същата причина от американското кино се избират само екшъни, където мъжете са силни и смели, а жените - някакъв блед обслужващ персонал. В една от вечерите държавната телевизия завъртя ,,Мисията невъзможна", където героят на Том Круз бе представен като импотентен. Всеки път, когато се оказваше ,,в опасна близост" с жена, сцената бе отразяна и филмът прескачаше към друга. Много иранци въобще не са забелязали това, защото за тях националната телевизия се казва Би Би Си - британската корпорация излъчва всяка вечер по 7 часа тв програма на персийски. Заради нея и още един-два канала, базирани в САЩ и по които се въртят стари ирански филми от времената на шаха, целокупното гражданство така ревниво се обзавежда със сателити. |
