„Как ме намери?“ - продължава да се чуди Йонко. „За секунди“, казвам. Една малка дописка за поредния успех на уникалния роман „Чекмо“ на писателя Момчил Николов ме провокира да потърся Йонко Петков, чийто луд, нестандартен, изключителен живот разказва писателят в романа си.
„В Голд Коуст в Австралия ми викаха лудото куче“, казва през смях Йонко. Чекмо е всичко, което българинът емигрант може само да мечтае да бъде през онези първи години след падането на Берлинската стена през 1989-а. Той е символ на абсолютната свобода да пътуваш където си искаш и да правиш каквото си искаш. И да си плащаш за това.
А Йонко си плаща прескъпо - през 1996-а пада от сърф в Австралия, чупи първия си прешлен на врата - инцидент, който директно те отправя в небитието. Няма план Б за лекарите - мъртъв си. Йонко Петков обаче оцелява. „Лекарите в болницата не бяха чували за друг такъв случай в света“, казва той.
Прочети още
И досега - 27 години по-късно той продължава да се чуди, кой и защо му подарява един невероятен втори живот. „Наскоро навърших 56, но се чувствам някъде на 30-35 - смее се Йонко. - Пълен съм с енергия, по-здрав и от най-здравия спортист.“
Роден е в Ловеч с мечтата да стане борец, но за борчета няма места нито в спортното училище в Ловеч, нито в това в Плевен и го записват с плуване, с идеята да го преместят. „Аз обаче съм упорит, като се хвана за нещо, съм като бултериер, давах добри резултати в плуването и не пожелаха да ме преместят“, спомня си той. Прави бели, изключват го, връща се в Ловеч и се записва на джудо. Постъпва в „Левски Спартак“ - София като джудист.
Прякорът Чекмо е от дядо му, който е талантлив дърводелец и му викат Скрина. „Аз бях чекмедженцето на скрина“, смее се той. Когато е на 16 години, го
смилат от бой в подземията на „Държавна сигурност“
В знак на протест и съпричастност с приятелите му, български турци, на които насилствено сменят имената по време на Възродителния процес, предлага да го прекръстят на „Йоксел“. Вбесени, агентите го пребиват почти до смърт.
После хазарти, измами, лесен живот против системата, с чейнджове по морето... „Сладки занимания на ръба на закона“. Заминава за Германия, прави врътки с обмяната на валута. Там среща жената на живота си и по-късно съпруга - Теодора, акробатка, художник. Връщат се в България за малко и през 1993-а заминават за Нова Зеландия. Теодора е бременна в 7-я месец, а той залепва под корема ѝ с тиксо всичките пари, които има.
В Нова Зеландия му се ражда син - Чарлз, а Йонко се впуска в нови приключения - занимава се с актьорство, снима се в сериала „Херкулес“ с Кевин Сарко и в други филми. Премества се в Австралия, за да се снима в сериал за сърфисти, и тренира яко.
Най-лудият е на сърфа
прави какви ли не номера. И така до един ден през 1996-а, когато го помита 3-метрова вълна и се забива по лице в плитчините на брега. Тотална парализа. Откарват го с хеликоптер в болница „Роял Хоспитал“ в Бризбейн.
Помни смътно как лежи, без да чувства крака и ръце, и лекари, надвесени над него. Единият пита: „Да режем ли?“. Тоест, да го оперират ли. Другият: „Какъв смисъл има да режеш? Все едно - ще умре“. Накрая шефът на отделението отказва да го оперира.
Чува как приятелят му, лечителят Владимир Карчев, с когото заедно се снимат във филми, и който лекува с някакви шамански методи, казва: „Не, той ще живее!“. При изследванията се оказва, че костната му плътност е 27 пъти по-голяма от тази на нормалните хора.
След месец и половина вегетиране като „растение“, една сутрин в 5 часа се събужда от нечовешки болки. „Все едно ме бяха потопили във вана с разтопен метал“, спомня си той. Чудо - нервите му „са се върнали“ и всяко раздвижване дори на космите по тялото му от вентилатора на тавана го кара да крещи от болка.
Тъпчат го с морфин, около него се суетят сестри, а Владо се носи наоколо в някакъв вихрен шамански танц и повтаря: „Той ще живее! Аз ще го взема и ще го излекувам!“. А лекарите му се карат: „Престани да пълниш главата му с глупости! Няма човек, който е оцелял след счупване на врата!“.
„Пред BG VOICE ще споделя нещо, което за пръв път разказвам - казва Йонко, по средата на няколкочасовите ни разговори. - Яви ми се видение, мислех, че е от морфина, но години по-късно се убедих, че не е...
Лежа с жестоки болки и виждам как бялата болнична стена се превръща в нещо като апокалиптично небе - черно, червено. Излиза едно създание, с бяла тога, дълга бяла коса, без уста, с малко носле, остри ушички и огромни червени щастливи очи. Няма уста, но ми се усмихва с очите. Вдига си ръката като „Хайл“ и виждам - ръцете му леко прозрачни и с ципи между пръстите. Усмивка - поздрав - и излиза от вратата.
Три години по-късно в офиса ми трябва да подпишем договор за много милиони с фирма с огромен бизнес, един от най-големите в света. Знаех обаче, че от него постоянно страдат хора по света. Седнали сме на една кръгла маса за 8 човека.
Посягам да подпиша, а писалката пада. Вземам я,
изправям се и виждам на 2 метра от мен същото създание
но този път ме гледа много лошо! Сякаш ми казва: „Затова ли ти дадох шанс да живееш?“. Отказах да подпиша договора, по който работихме от 3 години, и напуснах. На тръгване видях отново големите червени очи - вече ми се усмихваха - и излезе през прозореца... Ей сега почна да ми пулсира главата, като говоря за това...“
На втория месец започва лека-полека да ходи. С Теодора свършват всички пари, има ураганни бури и тя не може да излезе да рисува на улицата и да продава рисунките си. Една седмица са само на ориз. Йонко отива в един от най-баровските ресторанти на Голд Коуст, с шадраван, в който хората хвърлят пари. Нагазва в шадравана и започва да събира монети.
Някой го потупва по рамото - мъж. Дава му 200 долара и визитната си картичка - черна със златна корона, без име, само с телефонен номер, и му казва да се обади. „Звъннах и беше малко като на кино. Дойдоха хора с костюми, в лимузини, с кашони, пълни с храна. Наеха ми частни рехабилитатори и почнаха да ме гледат като писано яйце. След месец ме вкараха в академия за маркетинг. Вземат ме с кола като баровец, детето на градина, абе все едно съм Малкият принц от село Катунец...“
Йонко завършва академията и започва неговото пътуване по света като маркетолог. А животът му... Малко е да се каже, че е бурен и, че е като на кино. Той сякаш предизвиква живота. Отива заедно с екипа си в някоя фирма с проблеми за месец, два или повече, стабилизира бизнеса, взема си парите и продължава нататък. Приятелите го наричат „българския Барон Мюнхаузен“ - заради невероятния му късмет да оцелява.
Междувременно в Танзания се е занимавал със златни мини, транспортирал е картини в Германия и е продал на Мадона лимон - пластмасова скулптура, произведение на изкуството, за $60 000. Обиколил е 130 страни в света, всички континенти, пропуснал е само Антарктида, защото „не обича да му е студено“.
За работата си е лаконичен - маркетингов консултант и дигитален номад, може да работи дистанционно и дори само от телефон. Изкарва си парите с консултации на криптовалути, блокчейн и хронологии и инвестира в стартъпи. „Моят лайфстайл е на милионер, без да съм милионер - смее се той. - С идеите ми сме изкарвали на фирми по 2-3 милиона на седмица.“
От 2022 г. е във Виетнам, където създава собствена лига за футбол на малки врати. В лигата се състезават 18 отбора. „Хора от цял свят ме търсят да кажа, как става това - футболна лига на народа, в която всеки може да играе. Уникално, в световен мащаб“, вълнува се той.
Влага много пари и в благотворителност - в Танзания, а сега и във Виетнам. Имал е идеи за проекти в Родината, но чува: „Хубаво, благотворителност, но тука някои хора ще искат да лапат. Откъде ще се лапа?“ И се оттегля възмутен.
Със своята единствена Теодора се е разделил преди 15 години, но си остават „една фамилия“. Всяка година ходи по няколко месеца в Палма де Майорка, Испания, при „Буби“, както нарича Теодора, и при децата си. Синът му Чарлз е лекар в Палма де Майорка, бил е на първа линия по време на COVID-пандемията. Дъщеря му Виктория е архитект, занимава се с интериорен дизайн.
Прочети още
Когато говори за Родината, очите му се насълзяват: „Имам една българска риза с шевици и на всеки празник я обличам. Наскоро на рождения си ден пак я сложих. Преди 4 години събрах стотици хиляди долари за сиропиталища в Африка, сега помагам във Виетнам. А всичко това можех да направя за България, ако не беше тази отвратителна корупция!“.
„Знаеш ли, аз и досега продължавам да се чудя, защо някой там Отгоре реши да ми подари живота? Каква е моята мисия в този мой втори живот?“, казва замислено Йонко. Днес, на 56 годони, е сигурен в едно - че от тук нататък ще прави добро, ще помага на хората, за да върне жеста, пратен му Отгоре - да се радва на своя втори бурен живот като на кино.
