Владимир Левчев
Станислава Станоева
Владимир Левчев е роден е през 1957 г. в София. Завършил е изкуствознание в Художествената академия. Автор в дисидентското списание „Глас". През 1994 г. заминава за САЩ с Фулбрайтова стипендия. Преподава литература в няколко американски университета. Връща се в България и от 2007 г. работи в Американския университет в Благоевград. Издал е 15 стихосбирки, три романа, есета и др.
Как оценявате политическата обстановка в момента в България?
- Посоката е правилна, но не знам дали се движим в нея. Има две възможности за България - да бъдем европейска правова държава или да бъдем територия, управлявана и разграбвана от мафията. Напредъкът ни в "правилната" посока е факт, но е толкова бавен и нерешителен, че понякога стигаме там, откъдето други вече се връщат (само че от другата страна на хребета). В Америка казват, че отлагането на правосъдието е отказ от правосъдие. Ние твърде дълго отлагаме реформите - особено най-важната - съдебната реформа.
Накъде върви Европа, светът?
- Надявам се, че Европа върви към все по-добро сработване и обединение. Надявам се, че бежанската криза и терористичната заплаха, общите ни проблеми в крайна сметка ще ни обединят, а не разединят. Надявам се, че светът върви към мир и разбирателство. Надявам се, че повече хора се надяват на всичко това, защото ако нямаме обща посока, доникъде няма да стигнем.
Живяхте дълго време в Америка. Защо се върнахте в България? Какво ви липсваше там и какво сега ви липсва от Америка в Родината?
- Човек не може да избяга от себе си. Но и винаги сме невъзвращенци - емигранти, които не могат да се върнат в миналото си, дори да не са напускали родното си място. В Америка живях 13 години. Там ми липсваха предишните ми 36 години. А сега в живота ми в България има една дупка от 13 години. Но ми е трудно да правя сравнения в кратък текст, да обобщя опит от 13 години. Това е тема за книга.
Четат ли младите, какво ги вълнува, успяват ли българските писатели да задоволят техния интерес?
- Младите днес са старите утре. И ние бяхме млади... Всяка година студентите са различни. Не мисля, че младите днес четат по-малко. Всъщност е обратното - интернетните поколения четат повече от нашите телевизионни поколения. Да не се заблуждаваме - мнозинството хора винаги са чели малко книги. Но телевизията е пасивно масово занимание, а интернет - активно. Неграмотни хора не могат да ползват интернет. Освен това там има повече избор. Проблемът е, че по-големият достъп до информация, а и до художествена литература, не прави хората автоматично по-знаещи или по-четящи, или по-културни. Информираността не е мъдрост. Личният избор и личното разбиране са важни - как асимилираме това, което четем. Шекспир със сигурност е имал по-малко достъп до информация и книги - тогава е имало много по-малко книги - от един днешен среден писател или читател. Днес има писатели за всякакви вкусове. И със сигурност текстовете за чалга песните са по-популярни от сонетите на Шекспир, да не говорим за Квартетите на Елиът.
Кое се пише по-лесно - проза, поезия, коментари, анализи?
- Разбира се, най-бързо се пишат коментари в електронното пространство - те са като спонтанни реплики в един разговор. Но там се явяват и хора със скрити лица, които отреагират комплексите си във вид на грозна омраза, както и платени тролове с подмолни цели, поради което разговорът често се изражда и затлачва, обезсмисля се. Най-дълго се пише проза. И в този смисъл най-трудно. Но и трудът е удоволствие, ако човек обича това, което прави, ако то е смисъл на живота му. Затова „най-лесно" е двусмислено. Най-трудно е да се пише насила, без желание. А приятните неща правим сякаш без усилия дори когато са трудоемки и отнемат време. В този смисъл бих казал, че най-лесно се пише поезия. Тя може да се пише и много бързо, ако е концентриран израз на силна емоция. А ако ни е приятно да я пишем, е лесно. Друг е въпросът какъв е резултатът...
Представихте наскоро новата си книга, разкажете нещо повече за нея.
- Новата ми книга „Точно време", илюстрирана с чудесни рисунки на Греди Асса, може да се чете като една поема - за времето, което отминава, но то е отминаването, което винаги остава. И винаги е точно време, винаги може да ни бъде точно. Това са нови стихотворения за разлика от предишната ми книга „Любов на площада", където бях събрал любовни и политически стихотворения, писани през последните 35 години, писани по повод или посветени на конкретни хора. В новата ми книга няма политически стихотворения.
Познавали сте се лично с Алън Гинсбърг. Неговата поема „Вой", чийто преводач на български сте вие, не звучи ли като пророчество?
- Не е пророчество, а по-скоро изповед от името на цяло поколение - битническото поколение от 1950-те. „Вой" започва с думите: „Видях най-добрите мозъци на моето поколение съсипани от лудост, гладни, истерични, голи" и т.н. Цялата първа част на поемата оттук нататък е едно изречение от седем страници. Влияех се от поезията на Гинзбърг още когато бях съвсем млад, но се запознах с него в Америка само 3 години преди смъртта му, през 1994-та.
Кое е нещото, завещано от вашите родители - поета Любомир Левчев и художничката Дора Бонева, което ще предадете на вашия син?
- Това, че изкуството и културата са важни като хляба за щастливия и пълноценен живот. Надявам се да не прозвучи претенциозно, но Христос сам каква, че хлябът е неговото тяло, а виното - неговата кръв. Хлябът и виното в това християнско тайнство са символи. Моите родители не са религиозни, но изкуството винаги е било много важно в семейството ми.
Кой ще спаси света - писателите или политиците?
Мисля, че светът ще загине от глупост, независимо дали е във вид на старческа деменция (в богатите държави), или масова неграмотност (защото населението на света нараства най-бързо там, където има най-голяма бедност и съответно най-голяма неграмотност). Но това, което може да спаси света, е вярата и любовта. Изкуството ни дава по-дълготрайна вяра и повече истинска любов. Политиците остават в историята само ако са големи визионери или големи престъпници. Културата не е някаква надстройка на икономиката и политиката. По-скоро тя е базата.
