Скъпи читатели, тази седмица ще се запознаете с единствения футболист в света, който е отбелязъл четири хеттрика в четири поредни мача вкарани за ФК Миньор Чикаго. Той се казва Ивалин Петров Гунчев и е роден на 19 Април 1988 г. в гр. София. Завършил е средното си образование в 2-ро СОУ "Акад. Емилиян Станев", след което продължава да изучава Геодезия в Университет по Архитектура, Строителство и Геодезия. Има по-голям брат - Юлиан Петров Гунчев, който е играл при мъжете в ПФК Славия София. На 17 г. Юлиан отбелязва два гола на националния вратар  Димитър Иванков в два последователни мача на белите на стадион Георги Аспарухов и е сочен за един от младите таланти на футбола в България. Ивалин има голямо сърце за футбол и се раздава на терена още като дете в школата на Славия, но е принуден да забави малко темпото, заради болки в коленете при бързия разтеж на тялото. Първите му тренировки по футбол започват в Габрово с ФК Янтра. На 12-годишна възраст започва да тренира в ПФК Славия София, където негов личен треньор е баща му Петър Гунчев, който е бивш футболист на Славия. След 15-годишна възраст негов втори треньор става Георги Станков. Като студент той е лидер в отбора на университета и извежда на два пъти тима на първо място в студентското първенство на открито и в зала. От четири години живее в САЩ със съпругата си Деница Генчева, която е дипломиран педагог. В Чикаго бързо намира място в отбори като: FC Maroons, FC Greenwithe, FC Srbska, FC Pirin Chicago и става шампион с FC Minyor Chicago.
- Иво, здравей! Кажи ни нещо повече за този успешен сезон на Миньор Чикаго.
- Здравейте! Наистина страхотен сезон, който ще остане като един мой много хубав спомен и предполагам на всички, които са свързани с Миньор Чикаго. Постигнахме много успехи заедно и заслужено спечелихме купата. Безспорно тази година е най-важната за отбора до този момент. Успяхме да закрепим стабилно едни основи, които ще ни държат заедно дълги години. Хвърлихме много труд и той беше възнаграден.
- Каква е причината да се състезаваш точно за този отбор?
-  От първия ден в Америка не съм спирал да играя футбол. Минах през много и различни отбори - американски, италиански, сръбски, полски, немски и много други, които бяха в едни от най-високите аматьорски лиги в Чикаго, като Metropolitan Soccer League и National Soccer League. Винаги ме е било яд как другите нации имат отбори на толкова високо ниво, с техни собствени бази и с добра организация, а българите нямат. Вярвам в Миньор Чикаго, че можем да стигнем това високо ниво и да създадем стабилен отбор, в който всички млади български футболисти в Америка да искат да играят.
- Как мислиш, къде се крие силата на Миньор Чикаго?
- В отбора има дисциплина. С цел и постоянство постигаме целите си.
- Ти също така си и треньор по футбол? В каква възрастова група са твоите възпитаници?
- Изкарах лиценз за треньор, защото винаги съм имал желание да организирам играта на отборите, така както аз я виждам и чувствам, че е правилно да се играе. Работата с децата са една добра възможност да приложа знанията си и да видя как работят. Децата ми са в най-добрата възраст да моделирам в тях любов към играта и да ги науча да се движат грамотно по терена. Успехите идват сами.
- Какво ти дава работата с децата?
- Обичам работата си! Децата ме карат да се чуствам истински щастлив. Всеки път, когато постигнем или научим нещо ново, се чувствам прекрасно.
- Кое е по-трудно, да си треньор или футболист?
- Истината е, че не мога да кажа в момента. И двете ги върша със страхотно голямо желание. Играя футбол от както се помня, а съм треньор от едва пет месеца. Не съм играл професионално и не знам какво е да си професионален играч, но мисля че отговорността, която поемам тренирайки тези страхотни деца, е много голяма.
- Мислил ли си да отвориш товоя школа за футболни таланти?
Непрестанно мисля за това. Несъмнено искам да отворя школа един ден.
- Къде ти допада повече футбола, в зала или на открито?
- Двата са коренно различни. И в двата се изисква голямо изкуство, но давам леко предимство за футбола на голям терен. Когато на терена има повече хора, играта става по-сложна.
- На коя позиция на терена се чувстваш най-комфортно и защо?
- Най-комфортно се чуствам кото нападател. Играл съм най-дълго време на тази позиция и смятам, че имам най-много знания и качества за нея.
-  Как минава вечерта ти преди важен мач и имаш ли някакъв ритуал, който изпълняваш за успех?
- Най-важното е да се чуствам спокоен, да хапна нормално и да си почина добре. Гледам да не ям поне три часа преди мача. Обичам да се надъхвам с музика. Специални ритуални нямам. Обичам да се забавляам на терена и място за излишно напрежение няма.
- Ти си единственият футболист в света, отбелязъл четири хеттрика в четири поредни мача. Как се чувстваш от това постижение?
- Разбирa се, че се чуствам много щастлив. Истината е, че дори и не съм се мъчил да постигам нещо и ни най-малко да подобрявам нечий рекорд. За да постигна това постижение, най-голяма заслуга има отборът. Всички момчета се чуствахме страхотно. Биехме с голяма разлика. В този случай аз играех нападател и беше редно да вкарам най-много голове. Колкото и да си добър, ако нямаш страхотни съотборници зад себе си, няма как да постигнеш каквото и да било. Футболът е колективна игра.
- Какъв съвет би дал на по-младите си съотборници?
- Ако наистина искаш да станеш професионален футболист, скъсай си задника от работа всеки ден, защото другите правят точно това. Твоят противник е някъде там и работи здраво. И ще дойде възможността, когато ще се борите с него за едно единствено място в някой професионален отбор, и ако си се трудил повече от него, ти ще спечелиш.
- Как се възроди интересът ти към футбола?
- В моето семейство спортът винаги е бил начин на живот. Баща ми е бил професионален футболист и дълги години треньор в Славия. По-големият ми брат също стана футболна звезда още в тинейджърска възраст, но избра да се развива в друга област и замина да учи в Италия. Така че винаги съм носил футболното в мен и дори не се замислям от къде ми е дошло.
- Кой е човекът, от когото най-много си научил за този спорт?
- Моят пръв треньор - баща ми.
- Кой е любимият ти футболист?
- Нямам най-любим. Има много, на които симпатизирам. Обичам да гледам играта, а не отделните играчи.  
- Кой е любимият ти футболен отбор?
- Отборът, в който играя.
- Най-интересният мач, в който си участвал?
- Най-интерестният ли?! Играл съм в много интересни мачове. Има един, който искам да отлича от останалите. Беше от така наречените махленски мачове. С приятелчета, с които тренираме и играем заедно на различни места, се организирахме да направим отбор и да се включим да играем в турнир по футбол на малки врати. В този турнир се бяха записали да играят и професионални футболисти от първия отбор на ПФК Конелиано. А именно с тях играхме на финал. Победителят от турнира си тръгваше с награда от две хиляди лева. Несъмнено ние бяхме сериозни аутсайдери. Мачът започна пред публика от всички осем загубили отбори до този момент и още толкова зрители. Да кажем грубо 200-250 човека. Знаехме, че няма друг начин освен да играем много защитно и да си вкараме малкото контраатаки, които щяхме да имаме. Още с първата контраатака в началото на мача успяхме да изненадаме противника и това ни даде вяра. След много труд в защита дойде и втората ни контраатака в средата на първото полувреме и отново успяхме да вкараме за 2:0. ПФК Конелиано почнаха да прибързват и да се изнервят. Щеше да е голям срам ако паднат от хлапета като нас. Заформи се голяма битка с много фалове и картони. Няма да забравя как един от тях ме хвана за фанелката, когато се измъквах за поредната контраатака и я съдра цялата. За съжаление първото полувреме свърши равен 2:2, но успяхме да спечелим цялата публика. Всички викаха за нас. Беше невероятно усещане. Второто полувреме отново играхме много защитно. Знаехме, че ако ни поведат в резултата, след това можеха да си подават топката колкото си поискат и да загубим мача. Повеждахме два пъти, но те все ни изравняваха. Стигнахме до продължения при резултат 4:4 . В края на второто продължение вкарахме победния гол. Станахме герои. Целия бях в рани и бях невероятно изморен. Отборът ни не успя да се изправи от земята от умора и щастие. Бяхме победили професионални футболисти и отмъкнали две хиляди лева пред носа им.
- Има ли някой, на когото искаш да се извиниш?
- Искам да се извиня на дядо ми Иван, който си отиде съвсем скоро от този свят. За това, че не успях да бъда близо до него през последните четери години, че не успях да му кажа збогом и да му благодаря за всичко, което е направил за мен.
- Някой, на когото искаш да благодариш?
- Искам да благодаря на моята приятелка Деница за търпението, подкрепата и любовта към мен.