Валерия Идакиева: Слушаш планината и попиваш, все едно че си първият човек на Земята…

Тя е дребна слаба жена с големи изразителни очи, съвсем не държи да привлича вниманието и гледа на света от позицията на човек, който иска да опознае всичко, но не и да се натрапва. Завършила е българска и английска филология в Пловдивския университет, от 22 г. работи като преподавател по английски език. След завършването си работи в държавни училища, след това в Училища „Европа" и от 2000 г. има Езиков център „Евридия", където преподава английски и български на чужденци. Работила е и като препо­давател по български език в Амери­канския корпус на мира и от 5 години насам веднъж годишно се занимава с Международната академия за камерна музика със студенти от Илинойс, САЩ. Заедно с това е и генерален мениджър - организира спането, транспорта, ек­скурзиите, превежда, открива концер­ти, нещо като да си между чука и наковалнята от българска и американска страна. Запознахме се по пътя за връх Бо­тев, където минаваше маршрутът, и за краткото време, през което бяхме за­едно, успяхме да си допаднем. С това, че обичаме малките лудости в живо­та, които ни държат с широко отворе­ни очи за неизвестното. Тя наричаше своето пътешествие ,,малка лудост". Аз бих го нарекла малък героизъм. Защо­то може да се окаже, че е единстве­ната жена, която е минала сама през ,,Ком-Емине" - най-дългия маршрут в България, започващ от западната граница и свършващ на морето. За друг такъв случай поне никой още не е писал.

Валерия, благородно ти завиждам за дългото интересно пътешествие през цяла Стара планина. Обичам да ходя сама, но толкова дълго сигурно ще ми доскучае. При теб имаше ли такива моменти?

- Обикновено не оста­ваш сам изцяло най-мал­кото защото стигаш до хижи, но все пак е въпрос на усещане. В последните годи­ни започна да ми прави впечатление колко мно­го хора ходят сами. Още първата вечер на хижа „Ком" хижарят ми разказа за едно момиче, което тръгнало 2 дена преди мен, но тя спала на палатка. Срещнах я на хижа „Чумерна". Беше изостана­ла и се засякохме с нея и един маратонец, който тичаше пак сам. Почти на всяка хижа ми разказваха за единаци по маршрута. Просто е различно и аз си мисля, че понякога човек има нужда от такова нещо.

Това момиче, което си срещнала, през същия тоя маршрут ли е мина­ла? Защото ми казаха, че освен теб не е минавала друга сама жена по ,,Ком-Емине".

- Нейният може и да се окаже по-дълъг, защото, въпреки че не бях достатъчно подготвена според мен, се оказа, че знам най-много за маршрута, а тя разчиташе най-вече само на маркировката и беше слизала в някакви села и може да е го е на­правила по-различен.

Откога ходиш из пла­нините и къде освен в бъл­гарски планини си била?

- Не съм била в планини в чужбина, а не бях ходила и в Стара планина преди това.

Как реши да направиш това пътуване сама?

- Не съм си мислила, че ще го правя сама. Преди години, когото сестра ми замина за Гърция, аз се оказах с дете и куче. Племенникът ми беше тийнейджър с всички проблеми на тази възраст. Мислех си, че един такъв преход ще кали духа му и ще възпита малко посто­янство. Но се оказа, че този дух при него все още го нямаше, камо ли пък да се калява. Но на мен така или иначе ми се загнезди идеята. С планинския ми партньор щяхме да го пра­вим заедно, но аз, дока­то работех за Корпуса на мира, бях заета през лятото и не оставаше време, а от миналата година при него започнаха да се обаждат стари травми и на прак­тика почти се отказа от планините. Така че през 2012 ходих сама в Рила и Пирин и в крайна сметка реших, че сигурно мога да извървя от Ком до Емине - малко предизвикателство. Животът ми е толкова дисциплиниран, че ако не направя някоя малка лудост, ще полудея.

Ти вдъхваш доверие на сериозен турист. Как­во чувство изпита, кога­то започна ходенето от Ком? Имаше ли някакво особено вълнение?

- Предполагам, че прос­то физиономията ми е такава сериозна и катего­рична. Имах притеснения, разбира се, преди всичко за липсата на маркировка и как ще се ориентирам, но обичам да се срещам с не­познатото, да се сблъсквам с проблеми, различни от всекидневните, и да ставам едно цяло с природата. Когато си сам, започваш да усещаш всеки шум на­около и да виждаш всички дреболии, които пропускаш в разговорите с другите. Понякога виждаш страхотни гледки и си като част от тях, друг път седиш и съзерцаваш, слушаш планината и по­пиваш, все едно че си първият човек на Земята. Някъде по средата на прехода вече отговарях на въпросите как така съм тръгнала - еми сама съм, защото съм луда. Повечето хора не го разбират. Тръгването от Ком носеше усещане, че всичко предстои и има да видя невидяни места и да се справям с препятствия.

Кое беше най-голя­мото ти предизвикател­ство по пътя? Връх Пас­кал?

- Не. Паскал по прин­цип е най-стръмното изкачване, което съм правила, ама не бих го нарекла предизвикател­ство. Предизвикателствата по-скоро бяха след хижа „Чумерна". До Котел от тази хижа са 53 километра и доста часове. Могло е да се раздели с преспиване на заслона Вратник, но се оказа, че той е превърнат в обор и ако нямаш палатка, не става. Та с търсене на маркировка тук-там, кое­то неизменно удължава времето на прехода, след като бях тръгнала в 6,30 ч., в 20,30 ч. - когато вече се стъмни, бях все още в го­рата. По пътеката имаше паднали огромни вековни дървета и заобикалянето им да търсиш маркировка на фенер беше голяма ве­селба, понякога я намирах чисто на късмет. Стигнах в Котел в 23,30 ч. Естествено, обявиха ме за луда. Мисля си, че предимството ми пред други туристи е, че не губя са­мообладание, а тогава можеш спокойно да тър­сиш решение на който и да е проблем. На следващия ден историята се повтори на изли­зане от Котел. Там е има­ло колова маркировка, но вече я няма и се движиш, като срещнеш някой и го питаш, той казва: Ами, вър­ви до една чешма, после право нагоре минаваш 2-3 баира и след това, като видиш едно шосе, отиваш в дола и т.н. Като тръгнах в 8,30 ч., след здрава обикол­ка на баирите и разнопос­очни указания и след като на едно място си хвърлих раницата и започнах да обикалям без нея и после се чудех дали ще мога да се върна и да я намеря, в 13 ч. се сдобих с марки­ровка. А и от Дъскотна до Емона имах подобен слу­чай.

Излиза, че маркиров­ката на места не е пер­фектна и може сериозно да те заблуди?

- Ами, до „Чумерна" криво-ляво и ако имаш опит и не се шашардисваш, става. След „Чумерна" вече знаеш. По високото, къде­то е на пилони, има места, на които пилоните са тол­кова далече един от друг, че просто тръгваш в пред­полагаемата посока и те или се появявят, или не, но ако има мъгла, тогава не знам какво точно се случ­ва. Ако си погледна в днев­ника, мога да ти кажа къде по-точно.

Ти си водеше дневник?

- Да, разбира се. Като ми остане време, си мисля, че ще напиша един пътепис за планинарския форум, който би могъл да помогне с нещо на останалите. Аз прочетох няколко и определено ми бяха от полза. Например на едно място преди Котел, ако не знаех от пътеписа, че трябва да вървя право на­горе по далекопровода, а не да пробвам всички пъ­тища, които излизаха от огромната поляна, щях да търся маркировка цял ден.

Като на първо при­съствие в Стара планина ти направи най-силно впечатление?

- Като че ли най-мно­го ми допадна преходът по двухилядниците. От Пас­кал до хижа ,,Ехо". Като се качиш на ви­сокото, е толкова просторно, че ти се иска да си птица и да полетиш. И вървиш все по билото и отвсякъде се откриват гледки, които ти спират дъха. А преди хижа ,,Ехо" е без­божно красиво, като късче от рая.

Какво чувство изпи­та, когато пристигна до крайната точка - нос Емине? Сигурно си се обадила на всичките си при­ятели?

- Преди това се питах какво ли ще бъде, когато стигна там. Като се приби­рам от Пирин, ми се плаче, а от Рила обикновено сли­зам на Рилския манастир и си казвам: Слава Богу, добрах се. Там имах чувството, че не е възможно да съм свършила прехода, че утре пак ще стана и ще тръгна по пътеката и ще мисля за това какво ми предстои да видя и как ще се оправям в гората. Някак си не ми беше като нещо постигнато или като някакъв успех. Просто нещо хубаво беше свър­шило, а аз не бях готова да е свършило.

За колко дни успя да вземеш разстоянието от началната до крайната точка?

- За 23 дни.

Но това е много добро време. Аз нямаше да мога, а вероятно и много други туристи.

- Ами това е бавно, като се има предвид, че хората го вземат за 14 дни дори, а пък аз стоях 1 ден на връх Добрила над Сопот, после един ден на връх Чумер­на и един - в Котел. Навяр­но ги притискат работата и липсата на време. Ако ра­ницата не ми беше толкова тежка, и аз щях да тичам.

Имаше ли хора, които те разубеждаваха да не тръгваш сама на толкова дълго пътуване?

- Преди да тръгна, само планинският ми партньор знаеше, че поемам сама на подобна авантюра. Не ми се водеха спорове с всички останали. С него се видяхме, когато минах през София.

Какво можеш да спо­менеш за екипировката, за храната?

- Предполагам, че само най-начинаещите не знаят, че трябва да имаш 2 чифта обувки, които преди това си пробвал и са се дър­жали подобаващо, дъждо­бран и дебело яке. Храна има на почти всяка хижа, а до Чумерна дори минаваш през хижи на обяд, така че не ти трябва храна за повече от 2-3 дни, евентуално ако закъснееш някъде. И, естествено, тежката ра­ница е враг номер 1. Преди да тръгна, минах да си я премеря през една прия­телка, която е планинарка много по-отдавна от мен - на 75 г. е. Раница­та беше 14 кг без водата, която възнамерявах да е 2 л. Тя настоя да си взема някакъв алкохол. Аз рекох: Е, не виждаш ли каква ми е раницата, къде да си го сложа? А тя отвърна: Давам ти ром, който е от 70-те години и сигурно е по-стар от теб, Хемингуей е пил такъв.

Ти взе ли го? Не те ви­дях да пиеш ром.

- Имаше си хас да не го взема. Той беше 200 г. И го изпих, когато бях сама на Паскал, хижата беше затворена и спах на две пейки в нещо като навес. След като се изпрах и вечерях, съзерцавах залеза, пиех рома, е, нямах кубин­ски пури, но си представях какво ли му е било на Хе­мингуей.

Замисляш ли ходене нанякъде из други маршрути в планините в близко време?

- Ами, тъй като тази го­дина пренебрегнах Пирин, а пък тя ми е планината на сърце, най-вероятно друго­то лято ще прекарам пове­че време там. Иначе от лудостите на­ред е Атинският маратон, за който ще потренирам по-сериозно.

А Ел Камино?

- Ел Камино ще е за 2015 година. А трябват и повече средства.

Цветанка Христова, ,,Ехо"

 

Най-дългият планинарски маршрут в България е истинска авантюра за сам човек

Връх Ком

Нос Емине