Оставката на Ясен Петров, овакантявайки позицията на национален селекционер след загубата на националния отбор по футбол срещу Грузия с 2:5, показа както доблест, чувство за отговорност, така и отчаяние. Действията му не породиха кой знае какви емоции и реакции у играчите, което на пръв поглед говори за липса на изградена връзка между двете страни. В други предишни случаи дали след подаване на оставка или уволнение, състезателите публично са излизали и са изказвали благодарността си на треньора. Този път това липсваше. 3 победи от 17 мача (17.65% успеваемост) красноречиво говорят за това дали играчите са изпитали вътрешното чувство, че са постигнали напредък под неговото ръководство. За Петров от негова страна този период ще е ценен опит в 20-годишната му визитка като наставник. Макар да е упражнявал професията си пет години в Китай, нито там, нито в България не се е задържал
Повече от две години начело
на един отбор. Най-големите му успехи са второто място с Черно море за Купата на България през 2006 година и втората позиция в китайския шампионат през 2014-та с Кангжу.
За разлика от някои свои предшественици на кормилото на държавния тим, Ясен Петров имаше визията да използва неограничен брой футболисти, на които да даде възможност да блеснат под неговата опека и да си извоюват постоянно място сред 11-те избраници при следващ мач. Така шанс за изява получиха над 40 души, които идваха както от младежките гарнитури, така и легионери от чужбина. Върхът, който специалистът постигна чрез своите ротации и идеи, бе серията от миналата есен, в която „трикольорите“
Не допуснаха поражение
в три последователни срещи. Най-запомнящият се момент и най-големият му успех бе равенството с Италия във Флоренция от световните квалификации, което индиректно коства визите на 4-кратните първенци на планетата за Катар.
В нито един друг момент неговата селекция не оправда доверието, което той й възложи. Виновниците обаче са и от двете страни, защото ако бе само в състезателите, то при все, че над 40 са получили повиквателна, 11 от тях щяха да изпъкнат над всички останали до такава степен, че да се залага непрестанно на тях. Ясен Петров обаче не намери подходящата сплав от млади и опитни футболисти, които да се противопоставят поне на отбори като Литва, Катар и Грузия. За повече не може да се мечтае, защото вече няма такива като Димитър Бербатов, Стилиян Петров и Мартин Петров, които преди 10-15 години играеха в някои от най-големите клубни отбори в света и се учеха на футбол от най-добрите в Европа. Тук изниква въпросът
Защо вече нямаме износ на запад?
Причините са комплексни и не опират само до качеството на селекционера. Монополът, който Лудогорец постави над българското първенство през последните 10 години, трудно позволява на отборите зад разградчани да разчупят статуквото. Пълният с чужденци отбор на Кирил Домусчиев принуждава и тези зад него в лицето на Левски, ЦСКА, Ботев Пловдив, Локомотив Пловдив да се осланят на чуждия пазар с надеждата от там да дойдат готови професионалисти, а не „заплатаджии“.
Така налагането на младежи остава в миманса и работата в детско-юношеските школи се маргинализира. През миналия месец Карло Анчелоти стана първият треньор, който печели 4 пъти Шампионската лига и грабва златните медали във всяко от Топ 5 първенствата на Европа. Дори при целия си този блясък обаче италианецът не успя да постигне абсолютно нищо с английския Евертън и италианския Наполи, които нито разполагаха с ресурсите да захранят амбициите му, нито с качество на настоящия си състав. В този ред на мисли, при победа заслугата може да е на футболистите, а при загуба – отговорността да я поема наставникът, но и двете страни винаги ще са жертва на по-голямата картинка – клубният футбол, органите, които го регулират, и взаимовръзката с родните кадри от академиите.
